Произведенията на Шай

Преди да прочетете, се уговаряме, че това са само аматьорски творби. Писани са с герои от книгите "Хари Потър", а главната героиня в първите няколко е Джейн, която е моя от друг форум.

Момичето стоеше и мълчаливо наблюдаваше къщата. Погледът й бе празен. Не знаеше какво ще намери тук. Дори не знаеше какво търси. Знаеше само, че собственият й живот вече не се командва само от нея.
Навсякъде наоколо беше тъмно. Селото сякаш не съществуваше. Дали всички спяха, или просто никой не живееше тук? Тя нямаше представа. За нея в момента съществуваше само малката къщичка срещу нея. Стените на постройката бяха обрасли с бръшлян (или нещо, което напомняше бръшлян). Това, което някога е било градина пред къщата, сега напомняше гробище. Тревите и плевелите бяха избуяли до такава степен, че прозорците на къщата вече не се виждаха. Личеше, че никой не се и опитва да поддържа това място. Положението определено не й харесваше.
Но къщата имаше едно качество, което другите не притежаваха. Качество, което в момента означаваше всичко за нея. Вътре светеше. Напук на мрака, който бе обхванал околността. Тя не можеше да се сети за нещо, което би я успокоило повече в този момент.
Светлината вътре мъждукаше и се движеше. Тя знаеше, че вътре използват свещ. Това означаваше, че те или са бедни, или не познават електричеството, или са такива като нея. А може би и трите. За нея нямаше значение. Това, което стоеше пред нея, общо взето, представляваше последната и надежда. Е, на подарен кон зъбите не се гледат.
Момичето въздъхна и тръгна напред. Вървеше бавно въпреки пронизващия студ. Сякаш не можеше да застави собственото си тяло да се движи по-бързо. Но трябваше да отиде. Нямаше избор. Трябваше да се пребори за живота си. Вече 14 години тя сама бе определяла съдбата си. Вярно, животът й досега беше по-скоро разхвърлян и хаотичен. Но си бе неин. Тя диктуваше правилата. И нямаше намерение сега да отстъпи тази привилегия на друг.
Девойката се сепна. Беше стигнала вратата. Нямаше връщане назад. А дори и да имаше, тя просто не можеше да се възползва. Пое въздух и почука силно.
Нямаше никаква промяна. Светлината все така мъждукаше, отвътре не се чуваше никакъв шум, вратата не се отваряше. Момичето започна да се съмнява, че тук изобщо има някой. Въпреки това остана спокойно пред вратата. Точно в момента нямаше време да се отмята.
Изведнъж отвътре се чу глас. Мъжки.
- Кой е и какво правите тук по това време? – от гласа вееше такъв хлад, че момичето потрепери. А досега дори отвратителното време и вятъра не я бяха накарали да трепери. Вече не беше толкова сигурна, че ще намери помощ тук.
- Сивиръс Снейп? – гласът й прозвуча дрезгав и уплашен. Гадно. Толкова й се щеше да остане спокойна.
- Коя, по дяволите, сте вие? Какво търсите тук?
- Трябва да говоря със Сивиръс Снейп. Вие ли сте?
- Дори да съм аз, последното нещо, което ще направя, е да говоря с вас. Махнете се от къщата ми!
Вятърът задуха още по-силно. Още малко и щеше да стане на висулка. А този мъж дори не желаеше да поговори с нея. Въпреки всичко тя направи един последен опит.
- Господине, моля ви, спешно трябва да говоря със професор Снейп. Имам нужда от помощта му!
- Забравете! С риск да се повторя, махнете се от дома ми! – гласът направо съскаше насреща й. Това вече й дойде в повече. Беше била път дотук и нямаше време за глупости.
- Първо, не мога да разбера как можете да наричате тази дупка дом, господине. Второ, ако вие сте Сивиръс Снейп, то тогава вие сте точно толкова заинтересован да говорите с мен, колкото аз с вас. И трето, аз нямам магическа пръчка, така че не бих могла да ви сторя каквото и да е.
Отвътре долетя само ледена тишина. Въпреки това момичето не помръдваше нито на йота.
Изведнъж се чу скърцащ шум и след миг тя се озова изправена срещу висок мъж и срещу...пръчката му. Той я бе насочил право към гърдите й.
- Експелиармус!
Девойката не бе подготвена за атаката. Заклинанието я накара да отскочи поне два метра назад. Успя да запази равновесие и със сетни сили се изправи...отново срещу пръчката.
- Не, недейте! Нямам пръчка. Заклевам се.
Мъжът срещу нея не свали оръжието си, но не го използва пак. Изведнъж тя се почувства някак...разголена. Сякаш някой я подлагаше на рентген (о да, тя знаеше какво е това рентген). Позволи на мъжа да се убеди, че не лъже и после бавно изгради мислена стена в съзнанието си.
След като изхвърли...Снейп, очевидно, от мислите си, тя успя да го разгледа по-подробно. Той беше висок и слаб, с дълга права и мазна коса. Очите му бяха чисто черни и пронизващи, а изражението му издаваше нещо средно между учудване и неприязън. Е, поне имаха някакъв напредък.
- Казвам се Джейн, професор Снейп. Може ли да вляза, сега, след като се уверихте, че съм безопасна?

Срещата определено не беше тръгнала добре. Не че очакваше кой знае какво посрещане. Но дори хора, които знаеха фамилията й, си бяха отнасяли по-сносно с нея.
Снейп се отдръпна сковано, но без да свали пръчката си. Скоро не беше срещала по-подозрителен човек. Може би си имаше своите основания. Да де, ама те не я засягаха особено. Знаеше само, че почти няма надежда идването й тук да бъде...продуктивно.
- Коя си ти?- Гласът на мъжа беше студен, но спокоен. По-скоро равен. Само че не нейното равно. Не говореше като нея. Тя имаше чувството, че спокойствието в гласа му предвещава нещо лошо. За нея.
- Казвам се Джейн. Трябва да говоря с вас за Том Риддъл.
Очите на мъжа се разшириха. Но въпреки това никаква емоция не се изписа в тях. Беше абсолютно непроницаем. Сякаш стоеше и гледаше скала. Направо отвратително.
- Какво, по дяволите, искате от мен?
- Информация.
Това изявление вече го шокира. Сянка на учудване премина през лицето му. Дано до края на този разговор успееше да го накара поне за малко да изостави проклетата оклумантика.
- Господарят ли Ви праща?
- Не, г-н Снейп. Не бих служила на Том Риддъл, дори от това да зависеше животът ми. – тонът й бе спокоен, но Снейп очевидно схвана намека. Бе достатъчно добре трениран да разпознава лъжата. Това поне тя знаеше за него. Трябва да й е повярвал. – Ето ви потвърждение, все пак. Имам впредвид, освен думите ми и факта, че очевидно не са лъжа.
Тя вдигна ръкава на лявата си ръка. Нямаше какво да му покаже. Беше просто ръка. Бяла и фина, с дълги красиви пръсти и...оформен маникюр. Мъгълите я бяха научили да уважава ноктите си.
- Вижте какво, госпожице. Нямате никакво право да идвате тук посред нощ...
- Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, но нямах друг избор. Трябва да стигна до Училище за магия и вълшебство „Хогуортс” и доколкото разбирам, вие бихте могъл да ми кажете как.
- Аз дори не знам коя сте! – изсъска Снейп.
- Джейн, професор Снейп. Джейн Ариана Гелърт. По баща Гриндълуолд.
Снейп сякаш занемя. Супер. Май поне успя да го учуди. Голям напредък.
- Гриндъл...По дяволите!
Снейп изглеждаше шокиран. Може би бе наясно за повече, отколкото тя предполагаше. Той отстъпи крачка назад. Е, поне с това беше свикнала. Но следващите му действия определено не би могла да предвиди.
Снейп отпусна пръчката си и седна на близкия стол. Откакто му каза името си, не я беше погледнал. Явно подът бе станал изключително интересен изведнъж. Такова отношение съпътстваше Джейн, общо взето, но това не означаваше, че тя не се дразни.
- Вижте, Снейп, няма да ви направя нищо. Само защото баща ми е този, който е, не означава че трябва да се страхувате от мен.
Снейп я погледна. С насмешка.
- Не се страхувам от вас. Вие дори нямате пръчка. Пък и едва ли бихте могли да ме надвиете. – звучеше почти горделиво. Не. Направо си беше горделиво.
- За това бихме могли да поспорим, но сега не е времето...
- Значи ти си момичето на Гриндълуолд....
Странна гримаса се изписа на лицето му. Джейн реши да се подсигури.
- Снейп, недейте да викате смъртожадните тук. – мъжът се сепна. – Преди около два часа успях да се измъкна от около десетина от слугите на Том Риддъл. Без помощ. И без пръчка. Не мислете, че няма да мога да го направя пак.
Снейп вдигна очи. Отново бяха безизразни.
- Не, Джейн, няма да го направя. Но ти ще трябва да ми кажеш това, което знаеш. За баща си и майка си. Всичко.

Джейн гледаше невиждащо в стената. Нямаше никакви изгледи да заспи. Но не можеше да се съсредоточи. Не можеше да се застави да помисли. Знаеше, че би могла да намери изход от ситуацията, но просто...не ставаше. Може би всички тези събития в последните дни бяха блокирали съзнанието й.
Бавно вдигна ръка, така, както бе легнала, и нежно положи пръсти върху украшението, което носеше на главата си. Винаги беше й давало надежда. От него сякаш струеше успокояваща нежност. Не знаеше защо, но сама усещаше, че невероятната тиара бе дело на майка й. Сякаш усещаше, спомняше си как ръцете й са докосвали среброто и са го усуквали. Майка й беше така близо до нея. Но тя знаеше, че никога повече няма да я види. Познатата празнина отвътре отново напомни за себе си. Беше като огромна дупка някъде в душата й, която просто не може да бъде запълнена. Носеше я в себе си вече 14 години и бе свикнала с нея. Но все още болеше....болеше, като осъзнаеше колко сама е в този свят.
Нямаше смисъл. Тази нощ просто нямаше да се спи.
Тя излезе от малката стая и се насочи към входната врата. Искаше да подиша чист въздух, за да й помогне да се осъзнае. Минавайки през „антрето”, тя забеляза, че свещта още не е изгоряла. Пресегна се да я загаси. Но на половината разстояние се спря. Стоеше така с протегната ръка и гледаше към креслото точно зад бюрото.
Той беше заспал там. Дори не се бе опитал да си легне. Сигурно е размишлявал. Поне някой в тази къща беше мислил тази вечер.
Тя се приближи до него и се наведе.
- Сивиръс...Сивиръс, идете да легнете на леглото. Хайде...
Той се понадигна, но още не беше буден.
- Точно така....Хайде...трябва да поспите.
Тя му помогна да стане, още в просъница. Мъжът се облегна тежко на нея.
Изведнъж той се сепна и рязко се изправи като струна. Тя вдигна глава. В очите му имаше учудване и паника. Но те изчезнаха бързо.
В миг тя забеляза колко близо са всъщност един до друг. Лицето й бе на милиметри от неговото. Толкова близо. На един дъх разстояние. Тя беше вдигнала глава, за да срещне погледа му. Очите му бавно се отместиха и се впиха в шията й. Той просто я гледаше. Няколко секунди просто....я гледаше. Така, разрошена, току-що вдигнала се от леглото.
Тя свали глава и погледна встрани.
- Сивиръс, идете да поспите на леглото. Тук сигурно Ви е неудобно.
Черните очи не я изпускаха. Следяха всяко нейно движение.
- Защо това би Ви интересувало, Джейн?
- Вие ми помагате, Сивиръс. Мисля, че е логично да ме интересува. Все пак Вие сте човешко същество. И аз съм във вашия дом. – сините очи отново срещнаха черните. И те пак се гледаха. Тези паузи започваха да я карат да потръпва. Не от страх. Тя не знаеше защо. Но едва можеше да удържи погледа му.
- Аз имам само едно легло, Джейн. – каза Снейп съвсем тихо.
Момичето се сепна, но когато се обърна, в погледа й нямаше стеснителност.
- Това не ме притеснява, Сивиръс. Бих могла...да го преживея.
Внезапно Джейн се почувства засрамена. Не знаеше защо този човек й действаше така. Караше я да навежда глава като провинила се ученичка. А не бе направила нищо.
- А ти защо си будна, Джейн. – Снейп изостави официалното обръщение.
- Аз...исках да се поразходя. На чист въздух. Да помисля.
С тези си думи тя отвори вратата и се измъкна навън, без да го поглежда. Преди да затвори забеляза, че той стои на същото място до бюрото. Не беше помръднал.
Тя тръгна напред. Не знаеше къде отива, но нямаше значение. Навън все още беше нощ, а студът бе още по-сковаващ от вечерта. Само минута след като излезе Джейн започна да трепери. Обви раменете си с ръце и продължи да ходи. Въпреки студа не спря и не се върна. Трябваше да избистри съзнанието си поне за малко.
- Хей! – от къщата долетя вик. Тя се обърна. Снейп ходеше към нея. Носеше някакво наметало. Когато стигна до нея, й го подаде. Тя не разбра.
- Хайде, облечи го. – лицето му издаваше нещо като досада.
Джейн взе дрехата и я наметна. Очите й се насочиха към лицето му. Положението ставаше подозрително. Не че беше чак толкова лош, а и тя не съдеше хората, но просто не очакваше той да прояви каквато и да било грижа...Май някой го бе урочасал.
И ето, че се случи пак. Тя срещна погледа му. И отново настъпи онова конфузно мълчание. Тя не откъсваше поглед от очите му. Просто не можеше. Толкова искаше той да прояви някаква по-силна емоция. Толкова й се искаше да може да види нещо в дълбоките черни очи. Сякаш бяха безжизнени. Тя не разбираше защо той трябва постоянно да затваря съзнанието си, дори пред нея.
Отново наведе глава. Той стоеше изправен срещу нея. Не бе отместил поглед от лицето й. Джейн не можеше да не му отвърне. Празните черни очи я привличаха като магнит. Как искаше да разбере какъв човек стои срещу нея....защо й помага...
Силен глас ги накара да спрат да се гледат и да се обърнат. Срещу тях стояха петима мъже с насочени към тях пръчки.
- Сивиръс Снейп... – извика гласът. И петимата носеха еднакви мантии. В някакво отвратително лилаво. На рамената им имаше избродирано по едно главно „А”.
Джейн се вгледа в лицата им. Високият негър говореше на Снейп. Но те наблюдаваха нея. Гледаха нея и само нея.
- Гледай ти – просъска в отговор Снейп. – Министерството успя да ме открие. Поздравления, Шакълболт. Май това е първото и последното нещо, което сте открили от създаването му насам...

Трябваше да направи нещо. Не знаеше много за Снейп, но знаеше, че той й бе помогнал. Не беше като останалите. Той беше единственият й шанс. А дори и да не беше, тя не би позволила той да бъде наранен така нелепо. Не сега. Не и ако бе права и те търсеха нея.
Всичко стана за не повече от няколко секунди. Преди хората от министерството или Снейп да успеят да реагират, Джейн просто посегна и рязко измъкна пръчката от ръката му. След това застана пред него и се обърна. И отново срещна черните очи.
- Мисля, че трябва да сте по-мил към работниците от министерството, професоре.
Тя бавно вдигна ръка и насочи пръчката на Снейп към бившия й притежател. Изражението на мъжа остана непроницаемо, но тя разбра, по-скоро усети, че у него се надига гняв. Но преди да успее да каже нещо, един от аврорите пристъпи напред и извика:
- Достатъчно! Инканцерус!
Джейн се обърна светкавично и насочи пръчка срещу него. Само след миг летящите към нея въжета потръпнаха и внезапно се превърнаха в змии. Те се обърнаха и се насочиха обратно към аврора. Той очевидно не знаеше как да противодейства. Обърна се и побягна назад. Змиите не го последваха. Целта им беше просто да го сплашат. Джейн вдигна пръчката си и те изчезнаха в кълбо дим. Знаеше обаче, че нямат много време. Тя се обърна и за част от секундата улови погледа на Снейп. Мъжът я наблюдаваше с безкрайно учудване. Щеше да му обясни по-късно. Или пък не!
- Спри! Експелиармус! Импедимента! Редукто!
Към тях полетяха едновременно няколко различни лъча. Джейн хвана Снейп за ръката и го дръпна рязко настрани. Лъчите се удариха в земята. Но атаката не спря. Трябваше да се направи нещо. Джейн дръпна Снейп по-близо до себе си и направи сложно движение с пръчката. Веднага след това пред тях се чуха няколко глухи позвънявания като от удар и един сподавен вик. Снейп се обърна напред. Точно пред тях се беше издигнал щит в човешки ръст, очевидно сребърен и богато украсен. Изглеждаше досущ като безценна семейна реликва, но бе току-що измагьосан. Снейп не знаеше какво да мисли. Бе виждал само Дъмбълдор и Волдемор да използват този вид защита. Не знаеше, че девойката притежава такива способности. Но нямаше време за размишления. Той усети, че тя го дърпа за ръкава.
- Сивиръс, за Бога, тръгвайте! Хайде!
Двамата се затичаха към близката гора. От беглите погледи снощи Джейн бе останала с впечатлението, че гората е дълбока и гъста. Не се бе объркала. Двамата тичаха поне петнадесет минути все навътре преди да престанат да чуват удрящи се в близките дървета проклятия. Щитът беше удържал, но определено не им бе полезен чак там, където, впрочем, още си стоеше. След още няколко минути бягане двамата спряха и се облегнаха, безкрайно изтощени, на едно от по-дебелите дървета. И двамата бяха забили очи в земята и се бореха да си поемат дъх. Въобще, ситуацията не бе особено подходяща за обяснения. Затова никой не се опита да ги дава или изисква.
Когато дишането им стана спокойно, те тръгнаха обратно. Джейн все още държеше пръчката на Снейп в ръката си. Държеше я здраво. Тя беше единствената им надежда за оцеляване.
Вървяха в абсолютно мълчание няколко минути. Първа Джейн наруши тишината:
- Знаят ли коя е вашата къща, господин Снейп? – запита тя. Обърна се към мъжа до себе си. Той просто вървеше и гледаше право напред.
- Не биха могли да разберат. Всички са еднакви. И според мъгълските документи всичките принадлежат на един и същ човек. А тези документи са общо взето всичко, с което разполагат аврорите.
- Дали все още ни чакат?
- Бихме могли....да проверим.
Снейп спря на място.
- Джейн, ще ми трябва пръчката, за да проверя.
Момичето се обърна. В очите й се изписа моментно колебание. Но тя все пак протегна ръка и подаде пръчката на Снейп. В момента, в който той я пое, ръцете им се докоснаха. Неговата бе така...студена. Сякаш отдалечена. Както притежателя й.
Снейп промълви:
- Насочи ме!
Пръчката моментално се извъртя и посочи наляво. Снейп вдигна ръка и посочи право напред.
- Те са там...Експекто Патронум!
Джейн очакваше да види...не знаеше какво. Но не се получи. Пръчката не реагира.
- Какво, по... – Снейп се извърна рязко. Личеше, че беше разгневен.
- Не мога да я използвам! Разпознава теб! По дяволите, Джейн, открадна пръчката ми!
- Аз...
- За какво ти трябваше да ми я взимаш? Мислеше, че няма да мога да се справя ли???
- Не, аз...
Той определено беше бесен. Джейн не знаеше какво да направи.
- Аз действах импулсивно, нямах време да..
- ...Помислиш? Каква магьосница си ти, дявол да те вземе!
- Хей! Не ми говорете така! Току що ви спасих живота, ако не се лъжа!!
- Нямах нужда от спасяване, момиче! Можех да се оправя и сам! И все още мога! Задръжте проклетата пръчка! Ще се наложи да взема друга!
Джейн отдавна не се бе чувствала така силно ядосана. Приближи се и рязко дръпна пръчката от ръцете на Снейп. Повторно.
- Експекто Патронум! – от пръчката плавно и спокойно излезе еднорог. Той се насочи към мястото, което Снейп бе посочил преди малко. След малко повече от минута, през която двамата се гледаха на кръв, еднорогът се появи. Приближи се до Джейн и бавно се поклони. Джейн само кимна и тръгна бързо право напред без въобще да поглежда към Снейп. Извървя цялото разстояние обратно до Спинърс Енд, опитвайки се да се съсредоточи и да изхвърли гнева от себе си. Това бе нещо, което бе научила от майка си. Да бъде винаги спокойна. И винаги в мир със собствената си душа.