Опитите на Джейн Ъндед

Дойде вечерта на Вси Светии и Голямата зала отново беше празнично украсена. Някои от учениците и дори учителите се бяха облекли в в празнични костюми. Само Джейн Ъндед се приближаваше към учителската маса, сложила ръце в джобовете на дънките си показвайки тениската си с надпис "Черните вещици". Останалите учители я гледаха с учудване и само професор Дъмбълдор реши да й каже:
- Интересен костюм, Джейн. Но не трябва ли днес човек да се маскира като някое магическо същество или нещо такова?
Ъндед погледна директора и се усмихна.
- Толкова време се правя на толкова много неща, които не съм, че ми се прииска поне един ден да бъда такава каквато съм. - усмивката й стана мечтателна - А днес съм просто Джейн от Кент.
Другите учители удобриха идеята, само Сивиръс Снейп замислено дъвчеше парче тиквен пай с гръб към нея. Джейн мислено му пожела да се задави с него. В залата се чуваше радостна глъчка, учениците от Рейвънклоу се надпреварваха да си показват чудновати празнични изобретения - ходещи хартиени човечета с тикви вместо глави, пеещи прилепи и тикви, мяучещи Хелоунски котки и други. Лили Смит измагьосваше цветни гирлянди във въздуха, а останалите надуваха контрабандно внесени или собственоръчно изработени свирки. Ъндед и Флитуик ги наблюдаваха с възторг и обсъждаха на висок глас таланта на учениците си.
След празничната вечеря увеселението продължи с танцова забава. На първата балада всички танцуваха и Голямата зала изглеждаше изключително тясна. Професор Дъмбълдор беше поканил на танц професор Макгонагъл, Снейп танцуваше със Спраут, доцент Ъндед с професор Флитуик, дори Хагрид опитваше да танцува, вдигнал половин метър над земята дребничката вещица Трелони.
След първия танц повечето учители обаче бяха седнали и долу на тънцувалната площадка бяха останали само професорите Дъмбълдор и Макгонагъл. Джейн Ъндед беше седнала във възможно най-далечния от Снейп край на масата и гледаше замечтано празничната украса и двойките танцуващи ученици. Спомняше си за друг такъв бал в същата тази зала преди много, много години. Тя дори не забеляза как директора и замесничката му бяха престанали да танцуват и Дъмбълдор тихо спореше със Снейп:
- Отиди и покани момичето на танц, Сивиръс. Сега ви е времето. Аз съм стар, Флитуик също, а Джейн има нужда от компания на нейната възраст. Ти също, не помня скоро да си се забавлявал.
- Няма желание, професоре. - отговори криво Снейп - Овен това знаете, че не я харесвам. - казах ви че единствената й цел е да ни използва и манипулира. Както, между впрочем на всички от нейния дом - добави тихо. - Винаги си имат свои цели. Не виждам защо бих искал да се навъртам близо до нея. Благодаря, но не.
- Глупости, Сивиръс. - каза директора и продължи все едно не са го прекъсвали - Джейни е добро момиче и ти само си измисляш, за да имаш оправдание да бъдеш вкиснат.
- Хайде, Сивиръс. - включи се и професор Флитуик - Какво правиш още тук, ставай.
Суматохата вече беше привлякла вниманието на Ъндед, която с смях и лошо предчувствие за това, което ще последва, проследи как двамата професори тласкаха Снейп, който се дърпаше и мрърщеше, към нейната част на масата. Когато стигна до нея, театрално и подаде ръка и рече:
- Мадам.
Джейн се обърна първо към Дъмбълдор, който я гледаше строго, после към Флитуик, взиращ се умолително в нея, и реши, че няма да разваля плановете на професорите. Един танц не би следвало да е нещо толкова неприятно.
- Професоре - каза тя и пое ръката на Снейп.
Дъмбълдор и Флитуик се спогледаха ликуващи, а професор Макгонагъл, която тъкмо сядаше на масата, гледаше невярващо странната гледка - Снейп и Ъндед, хванати за ръка, крачеха към центъра на Голямата зала. Всички ученици също зяпаха така втрещени, че забравяха да си затварят устите. Двамата застанаха един срещу друг и, докосвайки се само с върховете на пръстите си, започнаха да се движат бавно в кръг.
- Очарователен костюм, мис Рейвъндейл. Не съм и очаквал повече от едно селско момиче. - отбеляза подигравателно Снейп - Да не би шивачът във вашето село да е и кръчмар. Шевовете вероятно наподобяват походката му вечер след дежурното надпиване с клиентите.
- А вашата мантия очевидно трябва да наподобява цвета на любимата ви отвара, Сивиръс. Не че помага, ако съдя по вида на косата ви. Може би това е причината за вашето неизменно лошо настроение - отварите май не са отговорът на всичко.
Настъпиха няколко мига тишина, през които ясно се виждаше как професор Снейп добива все повече наситения отровнозелен цвят на мантията си. След като си пое въздух, той отговори смразяващо:
- А колкото до начина ви на преподаване - от който не един или двама ученици се оплакват - смятам че трудно може да се намери магьосник по-незаинтересуван от защитните магии от вас. Освен може би, ако претърсим цялата провинция.
- С теб и твоите приятелчета по петите ми, се налага да използвам повече нападателните магии. Някой ден пак ще ви демонстрирам няколко нови.
- Очаквам с нетърпение. - процеди Снейп през зъби. В този момент музиката спря и двамата с облекчение се отдалечиха колкото може повече един от друг. После, под предлог че са уморени, и двамата напуснаха тържеството, докато не са се сетили да ги оковат един за друг.
Няколко етажа по-нагоре в кулата на Рейвънклоу Ъндед, доста изнервена, отвори със замах прозореца на непроветрената си стая, взе китарата си и подкара едно любимо бавно парче, радвайки се на щастливата си безснейпова вечер.
Долу в подземието, също толкова изнервен, Сивиръс Снейп си приготвяше приспивателна отвара. Мелодията на любимата му песен долиташе някъде отдалече, полека той се успокои, изостави отварата си и, блажено отпуснат на леглото си с черен балдахин, бързо се унесе.

"На кого да вярваш, като всички казват, че са НАЙ? Ами на този, който може да го докаже!"

Супер, много ме грабна!

А, просто не мога да повярвам, че Снейп танцува, а имай впредвид, че съм писала любовна сцена С него...е, не моя Наистина е супер

Според мен е просто задължително Снейп да танцува. Студено учтивите хора като него обикновено се гордеят с това че владеят някое и друго изкуство, представяйки си се по този начин над другите.
В случая реших, че анти-любовна сцена (тъй де, хората се мразят) също ще бъде много интересна и затова не написах любовна. За пример съм взела Дарси и Елизабет от "Гордост и предразсъдъци". Мисля че Снейп и Дарси доста си приличат.

Та,значи Джейн,Ъндет и Г-ца Рейвъндейл са една и съща героиня,няли така?
Хубаво е.Наистина е хубаво.Продължавай.Обичам фикове. :)

ПП:обичам и Джейн Остин.Чела съм "Гордост и предразсъдъци" 4 пъти.Даже си мислех да я прочета отново. :)Мистър Дарси е толкова,...оххх!Насръхнах!Наистина си приличат,само дето мистър Дарси е красавец,а Снейпелинчо е грозното ни патенце.

Не, Рейвъндейл е селото, където семейство Ъндед (майка и дъщеря) са живели.

Аз пък мисля, че и Снейп е красив. Може би защото прилича на баща ми. :)

Може би книгите са ми създали такова впечатление.Нали навсякъде го описват като подгърбен мърморко.ТЕзи фикове тук ми го изкарват в по-хубава светлина.Снейпчо започна да излъчва сияние.Това е хубаво.

ПП:обедена съм,че баща ти е симпатяга и щом казваш значчи Снейп е красив.Няма да споря. :)

Аз си го представям по-скоро както е във филмите. Алън Рикман рулз. :)

Е, аз си го представям като в книгите, защото за филмите не са го избрали толкова мрачен, но сладък!

Ето това е началото на историята. Смей се, народе. :)

Нула

Професор Снейп вървеше с широка крачка из заплетените коридори, водещи към Слидеринското подземие и закриваше с ръка лицето си от слънцето. Изведнъж в него се блъсна ходеща преграда, която изтърва в краката му купчина книги. Снейп се наведе, събра колкото можа от пръснатите книги и потърси с очи притежателя им. Той се оказа ниска магьосница, облечена в дълга черна роба. Магъосницата се изправи и рече притеснено:
- Много се извинявам. Простете, толкова съм разсеяна.
- Няма проблем - заяви Снейп. - А вие сте?
- Доцент Джейн Ъндед, новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства.
- Значи вие сте човека, който трябва да стои до мен на закуска. Впечатляващо. Всяка година нов преподавател. Да се надяваме, че вие ще останете повече. Не изглеждате и наполовина толкова непоносима колкото някои от предишните. Извинете пропуска ми, аз съм професор Сивиръс Снейп, преподавам отвари.
- Приятно ми е. Всъщност, това което посочихте преди малко е една от причините да съм тук сега. Госпожица Ъмбридж, вероятно знаете, и преди се е занимавала с преподаване по моя предмет. Случи се да преподава и на мен за няколко месеца навремето.
- Впечатляващо. - Снейп изкриви устните си в полуусмивка
Ъндед почувства моментна слабост и ругаейки наум неприятното усещане и факта, че й причернява пред очите, се стропули на земята, а книгите паднаха от ръцете й и се пръснаха край нея. Снейп въздъхна и понесе колежката си на ръце, омагьосвайки книгите да го следват. Той реши, че няма смисъл да я носи при мадам Помфри - тя беше единствената останала в замъка сестра и вече имаше доста пациенти. Вместо това се запъти право към Слидеринското подземие, мърморейки си под носа нещо от сорта на "а сега ще се види разбирам ли си от работата".
Снейп вървеше бързо и мълчаливо и си мислеше, че никак не е задължително ниските хора да са и леки. Смятайки съвсем правилно, че новата му колежка няма навика да ограничава храната, той реши че ще е полезно да й даде малко шоколад, когато се свести. Тя явно беше прекалила с излагането на слънце този ден, тъй като не се свести и продължаваше да бъде бледа като мъртвец. Трябваше да я остави да легне на собственото си легло, тъй като нямаше други подходящи за целта мебели. След това се зае да приготвя една бърза отвара, която би трябвало да помогне да колежката му да се свести.
Поднесе чашата към устните й, тя преглътна. Това беше добре. След като изпи (някак си) половината от отварата, цвета на лицето й започна да се връща. Скоро дори започна да идва в съзнание.
- Къде съм? - тя отвори очи, огледа се и се опита да се изправи
- Стойте така. - нареди й Снейп - Припаднахте и аз ви донесох в моя кабинет. Можех да ви занеса при мадам Помфри, но сега тя е много натоварена, пък и вчера си навехна глезена, та затова реших да й спестя каквото мога.
- Благодаря ви - рече признателна Ъндед - Мога ли вече да седна?
- Да. - той бръкна в полите на мантията си - Шоколад?
- Да, благодаря.
- Кажете ми, доцент Ъндед, как успяхте да се подредите така? Нещо от слънцето е, предполагам.
- Така е. Последните дни стоях вкъщи да си стягам багажа. Днес пътувах. Беше много слънчево и през целия път слънцето биеше право в мен от прозореца на влака. После сума време си разтоварвах багажа и го качвах нагоре. А книгите ми ги даде библиотекарката, за да се ориентирам в материала който трябва да преподавам. Впрочем, вие харесвате ли магическите дуели?
- Да, обичам да се дуелирам. Преди няколко години дуелите се бяха разпространили в училище и тогава се наложи да се бия с преподавателя по Защита срещу Черните изкуства. Пред публика.
- На мен също ми харесва. И дори се запалих по нещо, наречено фехтовка. Това са също дуели, само че с мечове. Бях учудена когато установих, че в средните векове магьосниците са въртяли меча толкова изкусно, колкото са си служили с магическата пръчка. Това е едно забравено изкусво, което, повярвайте ми, не е за пренебрегване.
- Прилича ми на нещо мъгълско. - усъмни се Снейп
- Съвсем не - усмихна се щастливо Ъндед. - Мъгълите отдавна са престанали да използват мечове, за да се избиват помежду си. Твърде сложно е за тях. А изкуството е велико. Трябва някой път да ви покажа. Имам едни приятели, с които много обичаме да се дуелираме с мечове.
Джейн се взря в отсрещната каменна стена за няколко минути, припомняйки си нещо. Сивиръс седеше спокоен на стола до нея и мълчеше. По някое време Ъндед отлепи погледа си от стената и попита:
- Вие през ваканцията ходите ли си?
- Обикновено не. Тук през зимата е приятно - няма ги учениците, ходим до Хогсмийд. А да знаете какви празненства са ставали тук. После никой не може да си намери пътя до стаята. Миналата година Флитуик заспа под една маса, а когато аз се събудих, около мен беше пълно с изгаснали свещи.
- Аз съм присъствала и на по-безпаметни запои. Веднъж един магьосник беше обърнал масата на 45 градуса спрямо земята и ходеше по горния й ръб. Толкова беше пиян, че и магията с която крепеше масата се клатеше заедно с него. А един път с момчетата се събрахме в банята, изсипахме във ваната цяло шише пяна с цветни мехурчета, след което вдигнахме сапунената вода във въздуха. Цялата баня стана на слойчета вода и сапунени мехури и започнахме да се замервахме кой с каквото падне. Като изтрезняхме, се хванахме за главите. На мен ми се беше ратекла щампата на любимата ми тениска. А беше оригинална, на "Орисниците". Че като подгоних момчетата. Така се изпокриха, че после няколко часа ги търсих да ходим да чистим в банята.
- Повярвайте ми, - отвърна Снейп - в Хогуортс нищо от това няма да ви липсва.
- Би било хубаво - учтиво отговори Ъндед. Тя зарея поглед из въздуха и когато той попадна върху часовника на стената, тя се сепна. Едва сега си даде сметка колко много време е стояла в подземието. - Аз вече трябва да тръгвам. - каза бързо.
Снейп й кимна леко и каза:
- Най-добре да ви изпратя. Като нищо може да се загубите някъде. Пък и сигурно вече се е мръкнало, лесно може да се заблудите.
Те тръгнаха внимателно нагоре по стълбите. Първи вървеше професор Снейп, оглеждайки се за колежката си през рамо, и предупреждаваше за изчезващи стъпала. Така те стигнаха до Входната зала, където Снейп внезапно спря.
- Забравих да попитам в кой дом сте. - каза той
- Навремето учих в Рейвънклоу, там съм и сега. - отговори Ъндед
- А аз се надявах, че напразно сме изкачили стълбите. Бихте си подхождали с дом Слидерин. - Джейн реши, че той се опитва да й направи комплимент
- Може би - отвърна тя и се засмя.
- По-добре от другите два, това е сигурно - побърза да каже той.
- А също мисля така. Е, май оттук ще трябва да се оправя сама. - тя тъкмо си вземаше довиждане с професора, когато наблизо мина магьосница с вдигната на кок черна коса. Тя ги забеляза и се приближи към тях.
- Сивиръс, - обърна се магьосницата към професора - коя е твоята приятелка, която аз очевидно не познавам.
- Това е новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства, Минерва.
Ъндед протегна ръка към новодошлата:
- Джейн Ъндед, мадам, приятно ми.
- Професор Макгонагъл. - рече машинално жената и се здрависа.- Професор Дъмбълдор ми каза за вас, но чак сега имам честта да се запознаем. Виждам, че вече сте се запознала с професор Снейп. Професоре, аз ще я заведа до кулата, тя вероятно ще се обърка сама в тази тъмница.
- Благодаря ви, професор Макгонагъл. Професор Снейп, приятно ми беше. До утре! - тя протегна ръка
- До утре, доцент Ъндед! - те си стиснаха ръцете и Сивиръс Снейп бързо се обърна и се скри в сянката.
Двете жени вървяха известно време мълчаливо, накрая професор Макгонагъл възкликна:
- Интересно, защо доцент? Никога не сме имали доцент в Хогуортс.
- Професоре, това не е съвсем това. В "История на Хогуортс" пише, че три поколения след Роуина Рейвънклоу е имало преподавател по вълшебство с титла доцент, който за няколко години е ръководил дома. С професор Дъмбълдор решихме, че с тази неамбициозна титла бихме могли да обърнем късмета на длъжността ми. Обсъдихме го още лятото, когато директора прегледа кандидатурата ми.
- Да, разбирам. Аз също трябваше да произнеса мнение по въпроса, по през тогава бях заета с лични проблеми и оставих професор Дъмбълдор да се оправя сам. Смятам, че е постъпил добре. - професор Макгонагъл изгледа удобрително Джейн - А, ето че стигнахме. Това е вратата на дома ви.
Двете жени си пожелаха лека нощ и Джейн бързо влезе в стаята си. Внезапно почувствала умора, тя се отказа да разопакова куфарите си, преоблече се в нощницата си и си легна. Преди да заспи, тя се отдаде на размишления за изминалия ден - радваше се, че е успяла да се запознае с двама професори. Тя помисли малко за тях - със странния професор Снейп и дружелюбната професор Макгонагъл май никак нямаше да е скучно. Тя се усмихна вътрешно на тази мисъл, повъртя се още малко и скоро заспа дълбоко.

Измислих още едно в движение. Малко са разбъркани, че се сещам да различни неща по различни време, ще прощавате. Само да знаете че тази история малко прецаква край на предишната - т.е. вижда се какво се е случило там. Който иска, може да не чете. sunny

Шарлот беше будно единадесетгодишно момиче с гарвановочерна коса и кафяви очи, които сякаш се усмихваха. Тя беше мниго ученолюбива и затова днешния ден беше изключително важен за нея - от днес тя тръгваше на магическо училище. Шарлот имаше две по-големи сестри, които учеха в различни домове в училището "Хогуортс" - Сюзън, която беше в дом Рейвънклоу и Айлийн, която учеше в дом Слидерин. Когато седна на столчето и заместик-директора професор Уизли постави на главата й старата разпределителна шапка, тя несъзнателно затаи дъх.
- Къде ли да те сложа? - чу в главата си пискливо гласче
- Все едно - помисли си тя - Ако съм в Слидерин, мама ще ме убие, ако съм в Рейвънклоу - тате ще ме убие. А ако случайно ме сложиш в някой от другите два, ще е най-добре да се изселя от къщи.
- Е, хайде, хайде - вече виждам желанието ти, макар че не искаш да разочароваш горкия си баща. - искиска се гласчето - Най-добре РЕЙВЪНКЛОУ!
Последната дума беше изречена на висок глас и цялата маса в дъното на залата гръмна в аплодисменти. Шарлот весело скочи от столчето и се запъти към останалите Рейвънклоуци. Когато стигна, към нея вече се подаваха няколко ръце и тя започна да се започнава със съучениците си.
- Шарлот Северия. - казваше тя щастливо и се запознаваше с другите деца, наречени Венера Лонгботъм, Сузана Рипър, Том Браун и т.н. След нея шапката изпрати Верил, Лидия в Хафълпаф и Разпределителната церемония завърши. Шарлот с интерес наблюдаваше директорката на училището, която тъкмо започна приветственото си слово. Тя беше жена с посивяла коса, прибрана на кок и носеше очила с правоъгълни рамки. "Много добра директорка", бяха казали майка й и татко й. "Трудно ще намериш по-добър от нея, като изключим разбира се Албус, който обаче си е наш директор и не ви го даваме." Шарлот се засмя при този спомен - Академик Албус Дъмбълдор оглавяваше Изследователския институт, наречен на името на Мерлин и сътрудниците в института бяха положили огромни усилия, докато успеят да го измъкнат от училището, за им стане директор.
- Не искам никой ученик да се разхожда късно вечер по коридорите. - продължаваше да говори професор Макгонагъл - Нито да правите заклинания извън клас. Първокурсниците е добре да знаят, че влизането в гората на училището е строго забранено, което не е лошо по-големите също да си припомнят. - тя погледна строго последователно към всяка от четирите маси - А сега е време за храната.
Златните блюда на всички маси изведнъж се оказаха пълни догоре. Учениците се нахвърлиха върху й и бързо започнаха да я унищожават, сякаш щеше всеки момент да изчезне. Докато си дояждаше десерта - ментов сладолед с орехчета, Шарлот мислеше върху думите на директорката. Знаеше, че много ученици са се опитвали да нарушават забраната да се влиза в гората, включително собствената й сестра. Айлийн Елинор беше прелетяла над дърветата на куидичната си метла миналата година, закачила се на някакъв клон и паднала долу. След няколко часа я намерил Хагрид, цялата насинена и със счупена ръка. Наказанието после вероятно не е било нищо в сравнение с конското, което Сивиръс й беше пратил на другия ден.
- Кой идиот би се навирал в гората? - мърмореше си тихичко под носа момчето до нея на име Джон Валантайн - Аз бих се радвал, ако не се загубя някъде в замъка още утре.
Шарлот мислено се съгласи с него, включително с частта, отнасяща се до глупавата постъпка на сестра й. Още известно време на масата не се чуваха много приказки. След като учениците довършиха десертите си, златните блюда внезапно се разчистиха. Първокурсниците ахнаха учидени и се заоглеждаха дали навсякъде храната е изчезнала.
- Жалко, - каза огорчено едно момиче, седящо наблизо - мислех да взема малко за котката си.
За щастие котката на Шарлот не беше останала на милостта на отмъкнатата от трапезарията храна. Шарлот с облекчение си спомни за пакета котешка храна, който майка й Джейн беше сложила в куфара й онзи ден. Тя се усмихна на седящия до нея Джон, който побързо също да се усмихне в отговор.
- Интересно име. - каза той учтиво - А откъде идва Северия, ако не е тайна.
- О, - каза Шарлот - не знаех, че ще трябва да давам обяснения. Ами, след като майка ми родила на баща ми три дъщери, решила да кръсти последната на него. Нали разбираш, да не се чувства минат.
- Сигурен съм, че ако аз имах три дъщери, щях да се радвам някоя от тях да е кръстена на мен. - отвърна момчето и се усмихна
- Твърде вероятно е да ти се случи, ако си вземеш за жена Ъндед. - пошушна момичето - Ние имаме само дъщери. Тате очевидно не го е знаел, преди да се ожени за мама. Внимавай - намигна му тя, - имам две по-големи сестри.
Момчето се изчерви и побърза да попита нещо друго:
- А сестрите ти тук ли учат?
- О, да. - отвърна му Шарлот - Сюзън е префект на Рейвънклоу, пълна отличничка и мама много се гордее с нея. А Айлийн играе в куидичния отбор на Слидерин и е много добра по отвари, даже по-добра от Сюзън. Татко много се радва за нея.
- Баща ти е учил в Слидерин? - попита момичето на име Венера, което беше седнало срещу тях - Моя пък е бил в Грифиндор.
- Да, даже е преподавал по Отвари.
- Как се казва баща ти? - обърна се към нея Джон
- Сивиръс Снейп. - Шарлот широко се усмихна
- Имаш предвид онзи Снейп? - ужасено се обърна друго момиче - Майка ми едва си взела изпитите при него.
- Да. - отговори Шарлот притеснено - Знам, че е бил строг навремето. Той си е такъв - вчера ми каза, че ако нямам добри оценки, ще ме наказва редовно. Но иначе не е лош.
- А как да ти казваме за по-кратко? - попита я Джон - Не че Шарлот е дълго, но ако го крещиш от единия край на някой коридор до другия, най-вероятно няма да се чува.
- Ами, не знам. - Шарлот изглеждаше объркана - Досега никой не ме е питал за това. Средната ми сестра ми казва Чарли, предполагам че ще свърши работа. Или пък Севи, така казва майка на татко, когато е развълнувана. На мен обаче никога не ми вика така. А би ми харесало.
- Чарли-Севи. - замислено каза Джон Валантайн - Звучи интересно.
Шарлот също се замисли върху тези две имена, но бързо беше изтръгната от унеса си когато чу сестра й да се провиква:
- Хайде, ученици. - викаше Сюзън - Време е да се прибираме в кулата. Всички от Рейвънклоу да тръгват пред мен.
Шарлот, Джон и Венера изоставиха разговора си и бързо тръгнаха към изхода с тълпата Рейвънклоуци. След дългото се изкачване по стъпалата Шарлот едва си поемаше дъх. Когато стигнаха до входната врата, тя с учудване видя как бронзовия орел във формата на чукало сякаш оживя и попита с човешки глас:
- Кой е най-краткия път да обиколиш Вселената?
- Да посочиш себе си. - отговори Сюзън
- Умно момиче. - каза орела, който сега сякаш се смееше - Чакам с нетърпение следващия път. Може пък да те надхитря.
- Аз също - усмихна се Сюзън учтиво и отвори вратата към общата стая. Всичко влязоха в стаята със звезден килим, който сякаш се оглеждаше в сводестия таван отгоре. Широкото кръгло помещение имаше на разположение много маси, столове и библиотеки, пълни догоре с различни магически книги. Първокурсниците започнаха да се оглеждат любопитно наоколо, няколко от тях, след които и най-малката сестра Ъндед, бяха наобиколили статуята, поставена в ъгъла, която представяше Роуина Рейвънклоу.
- Красива е, нали? - прошепна развълнувано Венера Лонгботъм - А, тука пише нещо.
Първокурсниците се скупчиха още по-плътно и слад много взиране в диадемата, поставена на главата на статуята, Шарлот Ъндед прочете:
- Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?
Учениците гледаха с богоговение към статуята и съвсем не забелязаха префектите Сюзън и Юлий, които се бяха втренчили настоятелно в тях.
- Достатъчно за днес - строго каза Юлий и първокурсниците се обърнаха стреснати - А сега - всички по леглата. Момичетата са надясно, а момчетата - наляво.
Сюзън изчака всички да си отидат по стаите, пожела на другия префект на име Юлий Дъглас лека нощ и се отправи към своята стая. Сестра й вече си беше легнала, затова тя се приближи тихо до леглото й и прошепна:
- Много се радвам, че си при нас, Шарлот.
- И аз се радвам, Сюзън. Само че на татко никак няма да му хареса.
- Не се притеснявай - успокои я Сюзън. - Предполагам, че бързо ще се оправим с него. Защо иначе сме толкова жени вкъщи, ако не можем да се оправяме с татко. Сега по-добре заспивай, мила. Утре ще ставаме рано.
- Лека нощ, Сю. - тихо каза Шарлот
- Лека нощ, Шарлот.

Трябва да ги отделя в различни теми май. Но засега ще са така. Това е продължение на предното.

На другата сутрин Шарлот се събуди рано. Другите момичета още спяха, а Сюзън беше седнала на стола зад личното си бюро на префект и като че ли си говореше нещо сама. Любопитна повече от всякога, Шарлот се разсъни мигновено и се заслуша в гласа на Сюзън.
- Затова мисля да предупредя и Шарлот да не пише на нашите. - казваше сестра й - Току-виж татко я нахокал или дори й пратил някое конско евангелие.
Е, добре, помисли си Шарлот, може да позабави малко първото писмо към родителите си. Но защо сестра й не го каза направо на нея, а трябваше да си го повтаря на глас? Шарлот се съсредоточи още повече и долови втори глас, който идваше откъм бюрото.
- Ние сме Ъндед, за Мерлин! - разпалено обясняваше гласа - Пет поколения вещици, учили в Рейвънклоу. Какво си представя татко? Аз съм единственото изключение поне от петдесет години насам и да ти кажа право, в Слидерин ми харесва. Но много се съмнявам, че Шарлот би била щастлива при нас. Вие сте вълшебници, просто ви влече към Рейвънклоу.
Шарлот не се усъмни нито за момент, че този глас принадлежи на другата й сестра Айлийн. Двете й по-големи сестри явно бяха открили начин да разговарят помежду си, докато са на различни места в замъка. Беше й омръзнало да се преструва на заспала, затова стана от леглото си и, стараейки се да вдигне колкото може повече шум, започна да се приготвя за училище.
- Ще говорим на закуска, Айлийн. - чу да казва сестра й
Докато Сюзън будеше другите момичета, Шарлот отиде да разгледа бюрото й. На него имаше само няколко книги и огледалото на Сю, което беше виждала да събира прах на една от библиотеките вкъщи. Скоро петте момичета бяха готови и се отправиха заедно към Голямата зала.
- Почакай ме навън след закуска. - каза Сюзън на Шарлот, преди да тръгне към масата на префектите.
Шарлот се запъти към масата на Рейвънклоу, където вече се бяха събрали доста от съучениците й. Забелязала момчето, с което се беше запознала снощи, тя го поздрави учтиво и отиде да седне до него.
- Добро утро, Сев. - каза й той, като остави лъжичката в купичката си с овесена каша - Виж, днес тавана е целия в облаци.
- Омагьосан е да показва какво е небето отвън. - отговори му Шарлот Северия и си придърпа една чиния бекон с яйца. - Пише го в "История на Хогуортс". Онзи ден го четох. Мадам Ревънклоу го е измислила.
- Наистина? Ще взема да прочета и аз. Даже ще си взема книга за Рейвънклоу от библиотеката. Сигурно е била е велика на времето си.
- И майка ми така мисли.
- Сигурно, нали е и тя е била в Рейвънклоу. Ти писа ли на вашите вече?
- Не съм и май е по-добре да не го правя скоро. - намръщи се момичето - Сюзън ще им пише.
- Мислиш, че баща ти може да е сърдит?
- Убедена съм.
- Това е неприятно. Моите родители са мъгъли и въобще не правят разлика между домовете. Но намират вълшебството за много интересно. Преди малко им пратих писмото със совата ми. Сигурно много ще им хареса това, което им писах за замъка.
- Бих се радвала да си сменим родителите. - кисело отвърна Шарлот - Моите трудно ще ги впечатля с нещо. Нали са преподавали тук, когато са се запознали.
Скоро се появи ръководителката на дома професор Фрийли и раздаде програмите на учениците.
- Първия ни час е по вълшебство. - възкликна радостно Джон и няколко ученици от съседната маса впериха погледи в него за момент. Шарлот разгледа програмата си и забеляза, че след вълшебството ще имат астрономия и билкология. Денят се очертаваше да бъде интересен.
Тъкмо се канеше да отговори нещо на Джон, когато чу Айлийн да се провиква през няколко маси:
- Чарли, идвай, трябваш ни.
- До по-късно. - каза припряно Шарлот и побърза да стане от масата
Джон я погледна стреснато и попита бързо:
- Може ли да те почакам в коридора? Магьосник съм едва от три месеца и нищо не знам за замъка.
- Нямаш проблеми. - отвърна Шарлот и се затича към сестрите си, хванала полите на одеждите си.
Сюзън и Айлийн я изведоха от залата в близкия коридор, където Сюзън обясни накратко за проблемите, които вероятно щяха да имат с баща си, а Шарлот кимаше, оглеждайки с интерес пода и тавана. Скучаещия Джон Валантайн се разхождаше напред-назад,дъвчеше шоколадова жаба и зяпаше любопитно картинката. Когато Сюзън свърши, Шарлот понечи да я попита нещо, но беше изпреварена от Айлийн.
- Сю, а защо аз да не пиша на татко през това време? Може би ще успея да го омилостивя.
Сюзън поклати глава:
- Само ще си навлечеш неприятности. Може да си изкара яда на теб, от което няма да има голяма полза, Лийн. Още днес ще напиша писмо и на двамата.
Шарлот и Айлийн се съгласиха с нея, но трите момичета скоро трябваше да прекратят разговора си, защото от дъното на коридора заплашително се задаваде училищния пазач мистър Филч.
- Сега ще пита защо не сме в час. - промърмори Айлийн
- И ще бъде прав, защото вече закъсняваме - допълни Сюзън
- Ако ни накаже и трите едновременно, току-виж татко дошъл в училище и си изкарал яда на него. - бодро предложи Шарлот
- Не разчитай на това, Чарли. - скептично отвърна Айлийн
Докато обсъждаха плана за действие, училищния пазач беше стигнал достатъчно близо до тях и кисело рече:
- Тц тц тц, какво виждат очите ми. Трите госпожици Снейп и малкия господин от Рейвънклоу не са отишли на час. Баща ви ще бъде разочарован да научи, че още през първия учебен ден се забърквате в неприятности. А сега, какво да ви правя? Бих могъл да ви заведа при директорката.
- Господин Филч, като префект на Рейвънклоу трябва да ви кажа, че останалите са тук на моя отговорност. - каза спокойно Сюзън - Нека те отидат в клас, а аз ще дойда с вас в кабинета на професор Макгонагъл.
Сюзън им направи знак с ръка да изчезват и другите трима моментално побягнаха в две противоположни посоки. Филч гледаше невярващо как учениците се разбягват като хлебарки. Айлийн се затича към Входната зала, а Шарлот и Джон тръгнаха нагоре по стълбите, без да поглеждат назад. На третия етаж спряха за малко да си поемат въздух, преди да продължат към кабинета по вълшебство, който се намираше на седмия.
- Беше близко. - едва си поемаше дъх Джон - Дано сестра ти не си изпати заради нас.
- Надявам се, че няма. Професор Макгонагъл я харесва и никак не обича Филч. - каза Шарлот - Пък и тя сама си е виновна. Тя реши да свика семеен съвет, за да обсъдим какво ще правим с татко. Каква беше картичката от жабата ти?
- Ами, някакъв магьосник.
Джон извади от джоба си картичката от шоколадовата жаба и я показа на Шарлот. Отначало на нея нищо не се виждаше, но после се появи физиономията на магьосник с дълга черна коса, който гледаше строго. След това отново изчезна. Следващата картинка показваше как Хари Потър измагьосва тънко въженце, опънато на върха на стълбището и се скрива. Скоро дойде и магьосника, пристъпи към стълбището, спъна се и се изтъркаля надолу като чувал с картофи. Джон започна да се залива от смях, а Шарлот гледаше невярващо. Образа на магьосника пак изчезна от картичката и на нея се изписаха думите "Потър-президент".
- Не е ли смешно? - попита Джон объркано
- Много - отвърна Шарлот механично. - Това е баща ми.
- Не знаех.
- Това не е оригинална картичка. - разсъждаваше Шарлот на глас - Събирам ги от 6-годишна и знам че има на Хари Потър, но баща ми никога не е разрешавал да го слагат на картичка. Откъде я купи?
- Вчера я взех от влака. Имах още две, но другите са с нормални картинки.
- Да си я давал на някого?
- Не, днес я отворих. Даже не можах да я разгледам както трябва, защото трябваше да бягаме от Филч.
- Може ли да я взема и да я покажа на Сюзън довечера? Може би тя ще може да каже нещо.
Джон й я подаде и Шарлот я пъхна в един джоб на мантията си.
- Не се разстройвай. - каза и той - Сигурно някой глупак я е омагьосал. По-добре ми покажи някоя магия.
- Като стигнем горе. - отговори Шарлот и двамата тръгнаха отново по стълбите
Когато стигнаха в тъмния коридор, осветяван само от факли, тя затвори очи и се опита да си представи нещо. После извади пръчката си, запретна ръкави, прокашля се и произнесе високо "лумос". От върха на пръчката й започна да струи сноп светлина, което силно впечатли Джон. - Не е трудно, пробвай и ти. - укоражи го Шарлот
Джон извади магическата си пръчка от джоба на мантията си и я тръсна неумело.
- Движението ти не е правилно. - каза момичето - Гледай сега. Замахваш така и казваш заклинанието.
- Значи замахвам и казвам? - попита Джон и завъртя магическата си пръчка във въздуха
- Точно така. - отвърна Шарлот
Джон замахна с магическата си пръчка, но се обърка и спря. От втория път нещата се получиха и върха на неговата пръчка също започна да излъчва светлина.
- Страхотно. - каза момчето - Това е първата ми магия.
- Хайде да влезем така. - предложи Шарлот - Да видим какво ще каже професор Фрийли.
Джон се съгласи и двамата забързаха по коридора, отвориха вратата и влязоха в кабинета.
- Такаа. - рече младата преподавателка, която ги гледаше втренчено с тъмните си очи - Закъснявате за час, но пък можете да правите магии. Мисля да ви дам по десет точки, но гледайте друг път да не ги правите по коридорите. Сега сядайте и не си и помисляйте да закъснявате друг път.