~Домашните от Първи урок~

Веднага след часа по ЗСЧИ Радинка Грейнджър имаше малко свободно време и реши да си напише домашното което проф. Риддъл беше възложила. Момичето извади от чантата си пергамент и перо и записа.
Моята история с един непослушен богърт.
Беше края на месец август и аз имах рожден ден, ставах на 11 и бях много щастлива.Целия ден аз и майка ми чистехме из къщата, но нещо след нас все разхвърляше.Аз и мама бяхме на втория етаж в нашата къща,а от долния етаж се чуваха странни звъци.Навън нямаше вятър а вратите и прозорците в къщата се блъскаха.Оправихме набързо моята стая и слезохме на първия етаж.Още докато слизахме по стълбите шума понамаля.Първо влязохме в кухнята където цареше пълна суматоха,но аз не се успокоих защото във всички стаи беше същото.Тъкмо се канех да попитам на каква ли е причината да става така когато от втория етаж на къщата се чуха углошотелни звуци.Веднага се качихме и целия етаж беше обърнат с краката на горе.Погледнах майка си която се беше хванала на главата и вече едва стоеше на краката си и тя ми каза:
-Ради,ела да поседнем на леглото,че нямам сили вече.
Аз я гледах до някъде стреснато,но през главата ми мина мисълта че може би това в някаква изненада за рождения ми ден.Седнах до майка си на леглото и тя почна да ми обяснява че всичките тея бели са направени от богърт.Аз я загледах учудено и тя продължи разказа си за тея пакосници.Разбрах че богъртите са способни да се преобразяват иначе е невидим и било много трудно да се отървеш от тях.
Докато мислех над думите й на вратата се позвъни.Беше татко който носеше тортата.С мама му разказахми всичко,но той погледна с усмивка на това и каза че отдавна иска да се преместим в друга къща.
Вечерта не успях да заспя.Постоянно мислех за това че аз не искам да се местим и реших сама да ги изгоня.В този момент се чу звук на счупено стъкло от кухнята и аз веднага слязах там.Беше малко след полунощ и единствената светлина идваше от уличната лампа.Приближих се до мифката,където беше счупена чинията и отзадеми се счупи и една чаша.Обърнах се и видях майка си и баща си мъртви и така се разкрещях и от уплаха чак съм припаднала. Когато се съвзех мама и татко бяха до мен и ми се усмихваха и ми обясниха,че това просто е бил преобразен богърт който е искал да ме уплаши и е успял. След големи усилия успяхме да изгоним нежелания гост от нашата къща.
На края Радинка довърши с голяма усмивка и се отдаде на спомените си за този невероятен рожден ден.След няколко мига сгъна пергамента с домашното си и прибра перото. Следващия час при проф. Риддъл тя предаде своята история и се надяваше на хубава оценка.

След часа по ЗСЧИ, Джини постоянно мислеше за домашното си.За съжаление тя намери време да го напише чак след всичките си часове.Момичето приготви нещата си за писане и се зачуди какво да напише.Джини-Луна се сети за първия път, когато се беше сблъскала с богърт.Намести се удобно на креслото в Общата стая и започна да пише:
Случка с богърт
Беше студена декемврийска вечер и цялото ми семейство беше седнало около масата. Похапвахме си сладко и си разказвахме смешни истории, когато изведнъж всички светлини изгаснаха и се чу странен зловещ звук.Мама веднага каза спокойно:
-Джеймс, пак някой богърт се е настанил в къщи.Би ли отишъл на се оправиш с него.
-Разбира се, скъпа.Защо да не взема Джини с мен, тя трябва да се подготвя вече за училище, не стига само теория, трябва и да види как се прави.-отвърна баща ми и изчака да види дали майка ми е съгласна.Тя само с очи му направи знак, че е съгласна.
-Супер!-казах аз въодушевена.Бях чела много за тези същества, но никога не ги бях виждала.От радост разсипах купичката си със супа.
Двамата с татко се качихме на горния етаж и започнахме да търсим богърта.Баща ми го намери пръв, викна ме в една стая, в която имаше само един шкаф за мантии и ми каза:
-Щом излезеш пред това същество, то се преобразява в най-големия ти страх.За да го пребориш трябва да си помислиш как да го направиш смешно и да кажеш „Ридикулус”.Например аз много се страхувам от плъхове.Сега ще го пусна.Алохомора!
И от шкафа излезе голям плъх.Аз потръпнах, тъй като не харесвах много тези същества. Татко без да помръдне нито един мускул на лицето си хладнокръвно каза:
-Ридикулус!
Опашката на животното изведнъж се накъдри и плъха се оказа облечен в тясна розова рокля и имаше малка синя шапка.Аз започнах да се хиля неудържимо както и татко.Богърта веднага изчезна.Бях много доволна от получения урок, но имах и много въпроси:
-Татко, ами ако не можеш да се сетиш как да обезвредиш един богърт?
-Много просто, това същество ще те подлуди от страх, но всеки добър магьосник, разбира се ако има въображение, ще се сети как да победи един богърт.В света на магьосниците трябва да имаш голяма фантазия, защото повечето мистични същества са изградени на това.-отвърна той много доволен, че съм заинтересувана от богърта.
Бях толкова въодушевена от получения урок, че успях само да кажа:
-Отивам в библиотеката за още информация за богърта.-и тръгнах весело към библиотеката...
Джини остави перото, провери домашното си за грешки и сгъна пергамента.На другия ден предаде домашното си на професор Риддъл.

Извинявам се за закъснението с което предавам домашното си.


В общата стая беше тихо. Не се чуваше нищо, освен шумоленето от страниците на една книга, която Саманта шеметно разлистваше търсейки нещо, което не успяваше да намери. Ето, че най-накрая го откри – малко розово листче мушнато небрежно между страниците. На
него беше написано със ситни букви:



Саманта си го прочете няколко пъти.Толкова много мисли нахлула в съзнанието и. Толкова много забравени преживявани, трепети, чувства, болка…! Тя сгъна внимателно листчето и го прибра в чантата си. Извади пергамент и перо и започна да пише бавно, обмисляйки всяко изречение. Нова картина се открои в съзнанието и. Беше вечер. Цялата улица беше обсипана с светлини. Чуваше се детски глъч и смехове. Разнасяше се благоуханния аромат на току що изпечени курабии и домашни хлябове. Беше навечерието на Коледа. Но в нашата къща беше различно. Беше тъмно и мрачно. Нямаше я тази семейна атмосфера, нито смях и щастие. Тишината се беше възцарила.. тази тягостна и тъжна тишина. Предишните години не беше така. Бяхме щастливи. Защото тя беше тук. Говоря за моята баба. Да милата и добра баба, която всяка година на Бъдни вечер ставаше в 4 часа сутринта за да изпече най-вкусните хлебчета, да приготви най-апетитните курабии и крем и тиквен пай в цялото село. Беше ниска и прегърбена жена с посивели коси, измъчено от годините лице, но с яркосини искрени очи, в които като погледнеш и забравяш всичко лошо на този свят. И тази голяма усмивка, с която винаги те даряваше.. дори когато си направил пакост.. Загубих баба си на 25 Декември преди 2 години и оттогава спомена и болката за нея са се загнездили дълбоко в душата ми и не искат да си отидат. Оттогава вече не е същото. Коледата не е същата. Не я чакам, не искам да идва, защото не искам да се сблъскам с онзи спомен.. който така ми се иска да не беше истина. Изведнъж чух звук от счупена ваза на горния етаж и се разсеях от надвисналите ме мрачни мисли. Все пак беше Бъдни вечер. Качих се бавно по стъпалата и се заоглеждах с желание по-бързо да намеря счупената ваза за да се върна отново към усамотението си. Тогава се сепнах. Стаята пред мен беше открехната и се подаваха стъкълца, канейки ме да вляза. Но аз не исках. Не можех.. Как можеше да я оскверня след толкова години.. Стаята на баба ми. Чу се още един трясък и нямаше как да продължавам да седя, трябваше да предприема нещо. Бавно отворих вратата. Всичко си беше същото, както последният път, в който влязох за да видя баба ми, лежаща на това голямо
легло без капчица живот в нея, без усмивката и и без блясъка в нежносините и очи. Същото си беше като изключим прахоляка събрал се през годините. Дори още усещах аромата и, прекрасният аромат на дива теменуга. Скрина пред мен се размърда и нещо започна силно да се удря в стените му. Досещах се какво е и се ядосвах като че ли на себе си, че съм го пуснала вътре. Извадих пръчката от задния джоб, насочих я към скрина и извиках: “Алохомора”. Вратата на скрина се отвори с трясък и от нея излезе черна сянка, която бавно започна да се преобразява.. Вцепених се! Пред мен стоеше безжизненото тяло на баба, гледаща ме с изцъклени очи изпиващи всякаква радост в мен. Най-големият ми страх изведнъж стана неописуемо реално и нещо ме жегна. Болката се възроди със същата сила все едно никога не си е отивала. С треперещи ръце извадих пръчката и понечих да извикам „Ридикулус” но от гърлото ми не излезе и стон. Опитах пак и пак но безуспешно. Предала се на болката и безпомощността се свих в ъгъла и горещи сълзи закапаха по бузите ми. Чувствах се ужасно и ми се искаше аз да съм умряла, а не тя.. не тя!!! Не можех да спра да я гледам, да се обвинявам за смъртта и да крещя без глас.. Притъмня ми. Събудих се в леглото си на другата сутрин и майка ми дойде в стаята ми и ми каза, че ме е намерила припаднала в стаята на баба. Изгонила е богърта и ме е сложила да си легна. Нещо ме прободе в сърцето. Не можех повече да седя в стаята и излязох навън. Ходех няколко часове без посока и накрая седнах изморена на една пейка в парка. Чувствах се така безсилна. За втори път преживях кошмара, от който не можах да се събудя две години. Покрай мен мина една баба. Погледнах я. Яркосините и очи ме гледаха изпитателно и нежно. Подаде ми къс розова хартия и си замина. Така и не го прочетох. Нямах сили, а може би просто не исках. Прибрах се и го сложих в някаква книга, а след това съм забравила за него.
Саманта сгъна пергамента и го сложи в чантата. Беше и се насъбрало много. Погледна пак към розовото листче и с насълзени очи го прибра в дневника и. Никога нямаше да го загуби отново. Никога !