Цитати от книги

Ами мисля, че има нужда от още някоя игра за 'мислене'...
Играта е следната: дава се цитат от някоя книга и този, който познае печели определен брой точки (Стефи да каже, но мисля, че може да се дават поне 10-15, защото не е много лесна играта).
След като този, който е пуснал цитата потвърди, че е отговорено вярно, този, който е отговорил пуска нов цитат.
Аз пускам сега...

П.П. пуснах играта тук, защото във флууд зоната малко няма да е на място... няма проблем нали?

Цитат :

— Аз… Тук съм случайно… Исках мъничко да се поизмия.

— Да се поизмиеш? Аз пък мислех, че пак е бабичката. Не виждам, стара съм. Пък казват, че и коефициентът на пречупването във въздуха е съвсем друг. Бях си поръчала въздушни очила, но ги загубих, не мога да ги намеря… Ами какъв си ти?

— Турист — отсякох аз.

— Ах, турист… Аз пък си мислех, че пак е бабичката. Да знаеш какво прави тя с мен! Хване ме, отмъкне ме на пазара и там ме продаде уж за рибена чорба. И какво да правя аз? Разбира се, казвам на купувача: тъй и тъй, пусни ме при малките ми рожби — макар че къде ти у мене малки рожби — тия, дето са още живи, не са деца, а дядовци. Ти ме пусни, пък аз ще ти направя услуга. Само кажи «по заповед на щуката, по мое желание». И хората ме пущат. Едни от страх, други от доброта, а трети от алчност… Тогава поплувам си, доплувам си по реката, а пък то студено, ревматична съм и взема, че се прибера пак в кладенеца, но ето ти я старицата довтасала с кофата… — Щуката се скри под водата, побълбука и отново се показа. — Кажи какво ще искаш, момче? Само да е нещо по-просто, че някои искат разни телевизори, транзистори… Един се беше хептен шашардисал: «Изпълни ми, вика, годишния план в дъскорезницата.» Много са ми годинките, къде ти мога да бича дърва.

— Аха — казах аз. — Значи все пак телевизор можете да дадете?

— Не — честно си призна щуката, — телевизор не мога. И онова… радиограмофон също не мога… Не вярвам аз в тях. Ти нещо по-обикновеничко поискай. Да речем, обувки-бързоходки или шапка-невидимка… А?

Пламналата в мене надежда, че ще се отърва днес от смазването на «Москвича» угасна.

— Не се тревожете — казах аз, — общо взето, нищо не ми трябва. Сега ще ви пусна.

— Добре тогава — спокойно каза щуката, — Обичам такива хора. На времето също така… купи ме на пазара един, обещах му аз царска дъщеря. Плувам си аз в реката, ама от срам не знам къде да си скрия очите. И така слепешката влязох в мрежата. Дърпат. Пак, мисля си, ще трябва да се лъже. А той какво направи. Хвана ме през зъбите, че да не мога да си отворя устата. Край, викам си, ще ме сварят. Ама не. Прищипна ми с нещо плавника човекът и пак ме хвърли в реката. Ето! — Щуката се измъкна от кофата и ми показа плавника си, прищипнат в основата с металична щипка. На щипката прочетох: «Този екземпляр беше пуснат в Солов-река 1854 година. Да се изпрати в Н.И.В. Академия на науките, СПБ». — Недей казва на бабичката — предупреди ме щуката. — Ще го изтръгне с плавника. Алчна и скъперница е тя.

Какво ли да искам от нея? — трескаво си мислех аз.

— Как ги правите вашите чудеса?

— Какви чудеса?

— Ами… изпълняването на желанията…

— Ах, това ли? Научена съм от детинство и ги правя. Откъде да зная как ги правя… Златната рибка ги правеше още по-хубаво, ама взе, че умря. Не можеш да избягаш от съдбата си.

Стори ми се, че щуката въздъхна.

— От старост ли? — попитах аз.

— Каква ти старост! Млада беше, здрава… Хвърлиха в нея, момче, подводна бомба. И тя тръгна с корем нагоре. Близо до нея се случи и някакъв подводен кораб, той също потъна. Можеше да се откупи, но нищо не искаха от нея. Видяха я и веднага с бомбата. Видиш ли как става. — Тя помълча. — Та пущаш ли ме или не? Нещо е задушно… буря ще има…

— Разбира се, разбира се — казах аз, като се сепнах, — Какво да правя — да ви хвърля ли или с кофата?…

— Хвърли ме, момче, хвърли ме…

Щуката от приказката за Иванушка глупака си приказва със Саша Привалов. Книгата е "Понедельник начинается в субботу" на А. и Б. Стругатски.

Стаси: 10т! Успя да познаеш без нито един жокер =)...

Цитат :

- Избирайте партьорки, господа! Вирджински кадрил!
И оркестърът гръмко подхвана най-хубавата от всички мелодии - "Дикси".
- Как смеете да ме злепоставяте тъй, капитан Бътлър?
- Но, скъпа ми мисис Хамилтън, та вие умирахте от желание да бъдете злепоставена!
- Откъде ви хрумна, че можете да крещите името ми пред всички?
- Вие можехте да откажете.
- Аз имам дълг пред каузата... Не бих...не бих могла да мисля за себе си, когато предлагахте такава голяма сума, и то в злато. Престанете да се смеете, всички ни гледат.
- Каквото и да правя, все ще ни гледат. Не се опитвайте да ми пробутвате празни приказки за каузата. Искахте да танцувате и аз ви дадох тази възможност. Това е последната фигура на кадрила, нали?
- Да, така е. Трябва вече да се връщам на мястото си.
- Защо? Да не би да ви настъпих?
- Не... но ще почнат да приказват за мене.
- Нима това ви тревожи, искам да кажа, дълбоко в сърцето ви?
- Все пак...
- Не вършите никакво престъпление, не е ли тъй? Защо не танцувате и валса с мене?
- Ако мама узнае за това...
- Хайде де, още ли се държите за полите на мама?
- Имате отвратителния маниер да представяте добродетелите тъй, сякаш са най-голямата глупост.
- Но те наистина са глупост. Засяга ли ви, че хората щели да злословят?
- Не... но... Вижте, нека говорим за друго. Слава богу, че започва валсът. Ужасно се задъхвам от кадрилите.
- Не се изплъзвайте от въпросите ми. Вълнували ли са ви някога приказките на другите жени?
- Щом толкова ви се иска да ме притиснете до стената, ще ви кажа, че никога не са ме вълнували! В обществото наистина се смята, че това не е без значение за една жена. Обаче тази вечер не ме е грижа за обществото.
- Браво! Сега вече започвате да мислите с главата си, вместо да повтаряте чужди мнения, а това е признак, че помъдрявате.

Добрее. Ще обясня по-подробно. В книгата се разправя за американската гражданска война. Направили са и филм по нея, много е добър. Главните герои се казват Скарлет О'Хара и Рет Бътлър. Именно те разговарят в откъса, който аз съм дала.

Точно тъй. Пусни нов.

Цитат :

- Кой е там? - извикаха в един глас тримата пътешественици.
- Аз съм пазителя на пътеките в Долната земя, а с мен са стотина въоръжени долноземци - дойде отговорът. - А вие кои сте и какво ви води в Кралството на дълбините?
- Попаднахме случайно - отвърна Глъм (което всъщност не беше лъжа).
- Мнозина пропадат долу, но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи - рече гласът. - Ще трябва да дойдете с мен при Кралицата.
- Какво иска от нас? - предпазливо попита Скруб.
- Не зная - отвърна гласът. - Нейната воля се изпълнява безпрекословно!
В този миг се разнесе тих шум(като от слаба експлозия) и пещерата се озари от студена, сива светлина с лек отенък на синьо. Угасна надеждата им, че говорещият само се хвали с броя на въоражените си подчинени. Примигвайки, Джил видя, че в нея се е вторачила тълпа както от едва половинметрови джуджета, така и от величествени фигури, по - високи от зрели мъже. Всички бяха въоръжени с тривърхи копия, а лицата им изглеждаха смъртно бледи и неподвижни като статуи. Външността им бе най - различна. Едни имаха опашки, други - не. Трети имаха бради, на четвърти лицата бяха кръгли, гладки и големи като тикви. Едни имаха дълги остри носове, на други бяха меки и източени като малки хоботи, а на трети - големи и месести. Неколцина имаха по един рог, стърчащ от челата им. Но в едно всички бяха еднакви - и стоте лица бяха по - тъжни, отколкото бихте могли да си представите. Толкова бяха скръбни, че след първоначалния стрес Джил почти забрави страха си от тях. Прииска и се дори да ги окуражи.
- Я виж ти! - възкликна Глъм, протривайки ръце. - Точно това ми трябваше. Ако тези приятелчета не ме научат да гледам на живота сериозно, значи нищо не може да ме научи. Вижте онзи там с моржовия мустак, или пък оня с...
- Ставайте! - прекъсна го водачът на долноземците...

това е книга от поредица. Известна. На филм е излизала само втората част. Това е 6та. В този откъс си говорят Юстас Скруб, Джил Поул и Глъм(блатен мърморец). Те са, може да се каже за тази книга, главните герои. Тръгнали са да търсят сина на краля на ******, Каспиан.

СЛожила съм ***, защото веднага ще се досетите.

дам, но коя от книгите? Има 7.

Яяяя интересна тема :) не съм я виждала до ся :)
Сти пускай

дам, точно Сребърният стол.

П.П. Че то и аз преписах че не намерих в нета.

Хъх... отварям си аз раздела да видя някоя игра и гледам, че тука е трябвало аз да дам...
Та... ето. Да знаете, че на места е малко гадно... =)

Цитат :

Но Алън и Лиз видяха.

Когато облакът от птици над тях и около тях оредя, свалиха одеялото до раменете си и откриха главите си. Лиз се запрепъва в гостната стая към отворената врата на кабинета и Алън я последва.

За миг той не можа да види какво става в кабинета. Пред очите му беше само кафявочерния облак. След това постепенно успя да различи една фигура, една ужасяваща фигура. Това беше Старк. Целият беше покрит с птици, които го изяждаха жив и въпреки това той още не бе умрял.

Надойдоха още птици. Алън си помисли, че пронизителното им, непрестанно цвърчене ще го подлуди. И тогава той видя какво всъщност правеха те.

— Алън! — изкрещя Лиз. — Алън, та те го вдигат!

Това, което бе Джордж Старк, това, което едва-едва напомняше на човек, се издигна във въздуха на летящо килимче от врабци. То прекоси стаята, почти падна и пак се издигна неуверено нагоре. Приближи се до огромната дупка в източната стена на кабинета.

Още птици влетяха през дупката. Тези, които се намираха в гостната също се втурнаха в кабинета.

Късчета месо падаха от гърчещото се тяло на Старк като кървав дъжд.

Тялото се понесе през дупката. Врабците летяха около него и кълвяха последните косми от главата му.

Алън и Лиз преминаха с усилие през прага от мъртви птици в кабинета. Тад бавно се изправяше на крака, държейки по едно плачещо бебе във всяка ръка. Лиз се спусна и ги взе в ръцете си. Започна да ги оглежда тревожно да види дали не са се ударили.

— Добре са — каза Тад. — Мисля, че са добре.

Алън отиде до нащърбената дупка в стената. Погледна навън и това, което видя приличаше на сцена от някаква кошмарна приказка. Цялото небе бе почерняло от птици, ала на едно място то бе черно като абанос, сякаш тъканта на реалността се бе разкъсала и там се бе отворила дупка.

Тази черна дупка имаше определено формата на борещ се човек.

Птиците го издигаха нагоре и все по-нагоре. Достигнаха до върховете на дърветата и сякаш се спряха там. На Алън му се стори, че чу пронизителен, нечовешки писък от средата на този птичи облак. Тогава врабците отново се заиздигаха нагоре. Като ги гледаше имаше чувството, че гледа филм, който се върти отзад-напред. От потрошените прозорци на къщата извираха черни потоци от врабци. От алеята, дърветата и покрива на „Фолксвагена“ излитаха врабци и като че ли през някаква фуния се отправяха към небето.

Всички летяха към черната дупка.

Фигурата напомняща човек отново започна да лети... над дърветата... в тъмното небе... и се изгуби съвсем от погледа.