Из дуелната зала се носеше утринната свежест и аромата на окосена трева, идващ от отворените арковидни прозорци. Пердетата бяха вързани с дебели въжета, за да могат топлите лъчи ан слънцето да докоснат всяко лице жадно за малко топлина. От лявата страна на дуелният подим беше синьо-сребърният флаг на Рейвънклоу - там стоеше Бил, здраво стиснал пръчката си и готов за битка. Той беше твърдо решен да победи Пейтън, която между другото стоеше от другата страна леко изплашена. Зад нея беше прострян червено - златният флаг на Грифиндор. Една капка пот се стече от челото на Бил. Той не и обърна внимание, а продължи да гледа Пейтън с голяма решителност. По средата ан подиума сякаш от нищото се появи съдията на мача.
- Добър ден на всички! Аз съм Дейвид Корнър - съдията на дуелните мачове. Оу - Грифиндор срещу Рейвънклоу - изуми се съдията. - А сега по същество - Корнър стана сериозен, но това беше разсеяно от лениво прозяване. Той се изпъна и каза с присъщата му шеговитост в гласа- станах преди пет минути не съм си пил кафето. А сега готови ли сте?- попита той. Бил и Пейтън кимнаха - Е, добре да започваме. Приближете се и се поклонете.
Бил и Пейтън се приближиха, поклониха се и започнаха да броят крачки. След като и двамата направиха десет се обърнаха и насоиха пръчките си един към друг.
- Искам честна игра - без наранявания. Готови ли сте? Три... две.... едно... СТАРТ ! - изкрещя Дейвид Корнър
- Кой започва първи? - попита Пейвън вече с голяма решителност на лицето си.
- Давай ти ! -каза предизвикателно Бил.
- Вцепени се ! -изкрещя момичето
- Протего ! - защити се Бил. Пред него се бе получила сребриста стена. Проклятието на Пейтън се бръсна в нея и я разроши.
- Сега е мой ред! Експелиармус ! -каза Бил. Пръчката на Пейтън изхвърча във въздуха и беше запратена в една празна морскосиня ваза.
- Грр ! - каза Пейтън, едва чуто. Тя се затича към ваязата.
- Уингардиум Левиоза ! -каза тихо Бил и замахна с пръчката си към вазата. Предмета се вдигна и Пейтън се ядоса още повече. Тя вече беше червена от яд. Бил я бе издигнал на разстояние, което беше малко над това, което Пейтън стигаше с един подскок.
- Свали я долу! - крещеше тя и същевременно подскачаше и се мяташе под вазата.
- Няма! - дразнеше я Бил
- Няма?! Така ли! - каза Пейтън и се отправи със сърдити крачки към Бил. Тя беше на крачки от него. Той се усети, че ще изяде ритник между краката и освободи вазата от заклинанието си. Тя се строполи на земята и се счупи на милиони малки частички. Пръчката на Пейтън се търкулна в навалицата. Притежателката й, обаче не отиде да я вземе, а продължи към Бил. Тя не му остави друг избор и той каза:
- Сори, но ... Петрификус Тоталус!
Момичето долепи ръцете си до тялотои си, а краката й сякаш замръзнагха един зад друг. Тя се сгромоляса на земята. Пейтън стоеше там неподвижно и само джумолеше нещо:
-Ще видиш ТИ! Само да падне проклятието на какво ще те напряавя! Глупак такъв..
Вто Апр 29 2008, 10:50