Дъщерята на Волдемор [история с продължение]

Това е Фен Фик, който не съм писала аз, но до голяма степен е свързан с Ерис. Ако ви интересува - прочетете го, изключително интересен е.

П.П. Писала го е една моя приятелка...(Bellatrix Lestrange в ПМ )

Глава 1 – Дъщерята на Волдемор

Драко и Нарциса бяха изключително нервни. Всеки момент в дома им щеше да пристигне Ерис – дъщерята на Черния Лорд. По необясними причини те доскоро не бяха чували той да има дъщеря, но сега тя беше негов главен пратеник...

- Да, Луциус, имам дъщеря. – изсмя се на ошашавената физиономия на Малфой Лордът. – Не ме питай как и защо...
- Да, както наредите, господарю! – подмазвачески каза Луциус Малфой. – Как е името на малката?
- Тя изобщо не е малка, хитри приятелю. Вече е на шестнадесет, колкото сина ти, ако не се лъжа...Казва се Ерис и съм много доволен от нея... – усмихна се иронично Волдемор.
- Мога ли да попитам защо? – понадигна глава Малфой.
- Наследила е чертите на баща си. Особено удоволствие и доставя да убива мъгъли, бих казал. И е много непокорна...
В този момент вратата се отвори с трясък. На прага застана средновисоко момиче. Дългата и черна коса и стигаше до кръста, а от очите и лъхаше невероятен хлад и омраза. Лорд Волдемор нареди малко кисело:
- Поклони се на Черния Лорд, Ерис! Аз баща ли съм ти или какво?
- Здравей и на теб, татко. – сивите очи на Ерис пробляснаха и станаха яркочервени.
- Виждаш ли, Луциус! – отегчено се обърна Волдемор към Малфой. – Не ме има за нищо...
- Не говори така, татко. През тези шестнадесет години не съм ти се кланяла, няма да го направя и сега. – усмихна се момичето и в този момент видя все още учуденият Луциус. – Ах, господин Малфой... – гласът и премина в съскане. – Как е онзи страхливец, вашият син?
- Уверявам ви, госпожице Ерис, - забързано заговори Малфой. – че това изобщо не е така. Аз най-строго следя за неговите действия...
- Да, да... – махна с ръка момичето. – Е, ще видим това, нали, татко? – обърна се тя отново към баща си.
По лицето на Черния Лорд се разля усмивка. Той погледна гордо дъщеря си и отвърна:
- Действително е така, Луциус. Бих желал дъщеря ми да прекара остатъка от ваканцията във вашето имение, след което ще се запише в Хогуортс. Условията на щаба не са подходящи за нея...Нещо против?
- Разбира се, че не, господарю. За Нарциса и Драко ще е удоволствие...

Сега Драко и Нарциса чакаха напрегнато пристигането на Ерис. Драко бе реагирал изключително бурно – особено в частта, когато дъщерята на Черния Лорд го бе нарекла страхливец. Сега той отново замърмори начумерено по този въпрос. Майка му го изгледа ядосано и каза:
- Знаеш ли, Драко, май е била права.
- Как така е била права? Нима съм страхливец? – удари по масата младият Малфой.
- Не ми дръж такъв тон! – укори го Нарциса. – Трябва ли да ти напомням, че точно Джини Уизли те обазвреди с проста магия за летящи сополи? Или може би е било забавно за теб...
Това накара Драко да млъкне. Случката още будеше у него срам и ярост. Затова той осмисляше отмъщение над грифиндорци. Отмъщение, което нямаше да забравят скоро. А най-много щяха да страдат Хърмаяни Грейнджър и Хари Потър...
Внезапното потропване на входната врата накара цялото семейство да подскочи. Нарциса погледнаха сина си.
- Какво? – тросна се той.
- Иди да отвориш. И без никакво “но”! – нареди майка му.
Драко с мъка се надигна и отиде да отвори. На вратата се похлопа още веднъж. Младият Малфой отвори. На прага застана младо момиче на около шестнадесет години. Дългата и, гарвановочерна коса и стигаше до кръста. Лицето и бе бледо, все едно е призрак. Челото и бе ясно а носът – малък и чип. Но най-особени бяха очите и. Те не бяха нито кафеви, нито сини, дори сиви не бяха. Бяха снежнобели. Една черна линия разделяше онази част от окото, която по принцип бе бяла и цветната част от окото. Драко се опули. Дали това беше някаква магия? Момичето го погледна отегчено и каза със студен, сякаш съскащ глас:
- Нещо ми има ли? А сега, мумия, размърдай се. Няма да вися тук като идиот.
- Да, разбира се. – дойде на себе си Драко и я въведе в дома си.
Момичето примъкна вътре един обемист куфар и попита:
- А моя багаж?
- Остави го тук. – тросна се Драко.
- Я виж ти, момчето се вбеси! – развесели се Ерис и се приближи към него. – Какво има, Драчко? Гостенката те изнервя? Или си загубил биберона си? Горкото бебе... – заговори тя с лигав глас.
- Не съм бебе! – присви застрашително очи младият Малфой.
- Да, разбира се. И много пъти си го доказвал. Особено в борбата ти с малката Уизли, нали? Как само... – започна тя, но Драко я прекъсна.
- Ах, ти...
Той вдигна ръка, за да я удари. Момичето изобщо не се стресна. С рязко движение тя го хвана за китката. Ръката и беше невероятна силна. Бавно тя изви ръката на Драко, все едно се ръкуват.
- И на мен ми беше приятно да се запознаем.
- Ерис, добре дошла! – разнесе се спокойният глас на Нарциса Малфой.
- Благодаря, госпожо Малфой! Имате очарователен син, тъкмо се ръкувахме. Много е любезен, даже ми предложи да се заеме с багажа ми. – тонът на момичето веднага се смени - стана почти топъл.
Двете с Нарциса се прегърнаха сърдечно и тя предложи:
- Сигурно си изморена, ела да хапнеш. – тя сякаш изобщо не забелязваше очите на Ерис.
- С удоволствие. – усмихна се Ерис.
Госпожа Малфой я поведе към кухнята. Преди да завият по коридора, момичето се обърна за бързо и намигна на Драко, който търкаше възмутено китката си.

Глава втора – Яростта на Драко.

Драко гледаше яростно в посоката, където бяха изчезнали майка му и Ерис. “Подло червейче, ще те смачкам!” мислено се провикна той. Малката подмазвача вече бе спечелила вече симпатиите на майка му. Нямаше ли никой в този скапан свят, който да го разбере?!
- Драко, идваш ли? – провикна се майка му. – Каза, че си гладен.
- Да, майко. – каза той и се запъти към трапезарията.
Там госпожа Малфой тъкмо сипваше пилешки бутчета на Ерис. “Моите пилешки бутчета!” помисли си яростно Драко. Вниманието му бе привлечено от гласа на момичето:
- Защо не седнеш до мен? – попита го тя.
Младият Малфой отново се втренчи в белите и очи – изглеждаха доста призрачни. Ерис го забеляза и се усимхна:
- Харесват ли ти моите очи? Мога да ги направя и такива... – каза тя.
Зениците и проблеснаха и белите очи на момичето станаха шарени като дъга. За втори път през последните пет минути Драко се опули. Майка му го скастри:
- Стига си зяпал момичето така, ами сядай. Как го правиш този номер, Ерис? – обърна се тя към момичето.
- Аз съм метаморфозониог. В смисъл, мога да правя обичайните номера на метаморфаговете но с майлко по-разширени възможности.
- Това е прекрасно. – иронично подметна Драко, докато си наливаше черешов сок.
- Защо, завиждаш ли? – рязко го попита Ерис.
- Ни най-малко. – постара се да звучи любезен младежът под строгия поглед на майка му.
Вечерята премина много оживено за Ерис и Нарциса. Драко само ядеше и сумтеше. Гостенката определено му лазеше по нервите. И въпреки това младият Малфой често хвърляше погледи към блестящите кичури коса на Ерис. Рядко бе виждал толкова черна коса...
- Драко, защо не ми разкажеш за Хогуортс? – рязко го изкара от мислите му момичето.
- И какво да ти разкажа? – попита нехайно той.
- Не бъди груб, Драко. – каза майка му. – С баща ти бихме искали да се гордеем с теб, а не да отглеждаме уличен хулиган...
- О, изобщо не се притеснявайте! – весело заяви Ерис. – Не съм виждала обноски от хилядолетия, така че не се притеснявайте. Е, ще ми разкажеш ли?
- Ами, сигурно знаеш, че има четири дома – Слидерин, Рейвънклоу, Хафълпаф и Грифиндор.
- И ти в кой си?
- В Слидерин, разбира се. Ако ме бяха пратили някъде другаде, щях да си взема багажа и да се върна в къщи! – отсече Драко.
- В мъгълските книги за магия пишеше нещо за тези домове... – замислено отбеляза Ерис.
- А ти откъде знаеш какво пише в мъгълските книги? – полюбопитства Нарциса.
Момичето я погледна леко замечтано и заразказва:
- Израстнах в мъгълско сиропиталище, без да познавам никой. Като малка бях направо малтретирана. Всички ми се подиграваха, че съм бледа като призрак. Докато една сътрин, когато бях на пет се събудих с очарователна руса коса. Миналата вечер бяхме гледали филм и главната актриса беше с такава коса. Директорката много се ядоса. Сигурно е бил най-големият пердах в живота ми, който съм яла някога. Оттогава се заклех на себе си да не оставям никой да ме закача. Започнах да спортувам и заякнах постепенно. Започнах по-често да се бия с другите и да ги надвивам. С времето дори директорката и персонала се бояха от мен. Преди две седмици за мен дойде писмо. Било от татко. Директорката ме извика в кабинета си и попита какви са тези измишльотини в него. Вътре пишеше, че доскоро татко нямал и представа, че има дъщеря но скоро разучил нещата. Можете ли да си представите изумлението ми, когато онова говедо, директорката прочете на глас “Надявам се по-скоро да дойдеш при мен. Пращам ти двеста галеона, за да подпомогна пътуването ти.” и разтръска кесийка, пълна със златни монети. Наглостта и стигна до там, че заяви как била възмутена от това писмо но щяла да продаде златото за доброто на приюта. Моето злато за тези малки мъгълчета. Тогава ми прекипя. Убих директорката и се измъкнах от проклетия приют. Преди това обрах мъгълските пари и си наех такси, за да стигна до “Продънения котел”.
- Какво е такси? – попита заинтригуван Драко.
- Това е кола, която срещу определено заплащане те закарва до мястото, което кажеш на шофьора. – обясни Ерис и продължи. – Благодарение на някаква вещица успях да напазарувам от Диагон-али. Вече бях готова да отида при татко. Ве неговото писмо имаше указания как да се магипортирам. За щастие, успях и останалото сигурно го знаете от баща ти. – обърна се момичето към Драко.
- Да, Луциус ни прати писмо. – усмихна се Нарциса.
Остатъка от вечерята премина в мълчание. С всяка изминала минута Драко намразваше Ерис все повече – мразеше държанието и, мразеше двуличието и, мразеше как превзето си говорят с майка му, мразеше я цялата от главата до петите. Ако не знаеше кой е баща и, щеше вече да я е разкъсал на милион и две парченца. А трябваше да я търпи цели две седмици. Затова той побърза да приключи с вечерята и да се оттетггли в стаята си. Там, необезпокояван от никой, можеше най-сетне да си почине. Днешният ден определено беше тежък...
- Драко? Драко! – почти викна майка му.
- А? Кажи... – излезе от унеса младият Малфой.
- Бъди така добър да праиш компания на Ерис в дневната за около час-два, защото трябва да изляза. – Нарциса говореше спокойно, но погледа и бе леден – сигурен знак за Драко, че трябва да се съгласи.
Той я погледна унило за миг-два. Нищо не се промени и затова той въздъхна.
- Да, майко.
- Прекрасно! – зарадва се Нарциса.
Ерис предложи на госпожа Малфой да занесе чая в дневната. Тримата с Драко отидоха там и се настаниха на канапето, но след около пет минути Нарциса погледна часовника си и извика:
- О, трябва да тръгвам. Забавлявайте се.
С рязко движение жената се магипортира. Тутакси веселият поглед и меката усмивка на Ерис изчезнаха. С проблясък очите и станаха черни, при това зениците и станаха бели. Косата се скъси малко и стана снежнобяла. Драко се дръпна, полууплашен, полустреснат. Ерис го изгледа с насмешка и просъска ехидно:
- Шу ли те е от мен? Така си и знаех. Ти си едно голямо му... – момичето явно искаше да каже “муле”, но Драко я прекъсна:
- За мен ли ще говорим, а? А защо да не поговорим за теб? Подмолна двуличница, как не те е срам!
- Мен ли да ме е срам? – не повярва на ушите си момичето. – Виж го ти, страхливеца му със страхливец, мен ще обсъжда! Я ми кажи – колко плюшени мечета гушкаш нощем? Мамчето разказва ли ти приказки още? Или може би...
- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ! ВЕДНАГА МЛЪКНИ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, МЛЪКНИ! – разкрещя и се слидеринецът.
След този изблик на ярост Ерис не продума за две-три секунди. Тя го изгледа учудено и започна да се смее. Смехът и беше студен и остър, навяващ хлад.
- Защо се смееш? – попита я Драко, дишайки тежко – беше крещял толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.
Ерис не му отговори. Тя се заливаше от смях. Малфой ядосано я хвана за раменете и я бутна назад. След това стана и отиде до витрината на библиотеката. Със замъглено съзнание той извади дългия сребърен кинжал – трябваше да убие това момиче, трябваше да и причини болка. Обърна се и се нахвърли върху Ерис. След краткотрайна борба той лежеше на дивана, а Ерис държеше кинжала опрян в гърлото му. Ледения метал го караше да се дърпа назад. В погледа на момичето се четеше гняв и злоба.
- Глупак такъв! Не си мисли, че съм горката принцеса, която не е случила на принц! В този свят оцеляват най-силните, даже и мъгълите го знаят! – тя притисна кинжала в брадичката на Малфой и изправи главата му. – Ще правиш ли пак така? Попитах те нещо!
- Не! – процеди Драко.
Той усети как върха на оръжието се спусна надолу към дрехите му. “Тази е луда!” помисли си той.
- Добро куче! – доволно просъска Ерис.
Тя хвана ръката на младежа и му помогна да седне. С ловко движение тя завъртя кинжала. Сега момичето държеше острието и подаваше дръжката на Драко.
- Прибери го! – нареди тя самодоволно.
Драко я изгледа с мътен поглед и хващайки дръжката, я притисна напред, към Ерис. Тя зяпна изненадано надолу – същото направи и Драко. Кинжалът не беше успял да стигне до тялото и. Но като разтвори ръката си, оръжието падна на пода. Върхът му бе целият в кръв. Яркочервена, гъста и лепкава кръв. Същата се стичаше и от ръката на Ерис – там личаха две дълги порязвания. Драко победоносно погледна на Ерис. За негова най-голяма изненада тя му се изсмя студено. Момичето вдигна ръката си и облиза кръвта по нея. Пред очите на Малфой раните зарастнаха и останаха два едва забележими белега.
- Съжалявам много. Другия път се постарай повече. – тихо каза Ерис.
Тя вдигна кинжала и го избърса внимателно с една носна кърпа, която извади от левия джоб на наметалото си. После рязко го насочи като меч към шията на Драко:
- А сега да пробвам ли аз? Отговаряй. – очите и пробляснаха, този път без да сменят цвета си.
- Давай, ако ти стиска. – процеди Малфой.
- Хич не ми стиска, но не ми се обяснява на майка ти. Горката, толкова иска да се гордее с теб. Ако аз имах такъв сополанко за син... – тя не довърши изречението, за да подсили думите си.
- Едва ли някой ще иска да те... – започна слидеринецът, но острието на кинжала се заби леко в шията му.
- Да съм казала, че рева за деца? – присви очи Ерис.
Драко не отговори.
- Отговори ми! – ревна момичето.
- Не. – тихо изсумтя младежът.
- Добро куче. – доволно заяви Ерис.
Тя отиде до витрината и прибра кинжала на мястото му. След това се обърна и заснова из стаята. Драко седеше на канапето, следейки я с крайчеца на очите си. След няколко минути Ерис попита:
- Няма ли да завържем разговор? Толкова хубаво си приказнахме досега...
- Ти на това му казваш разговор? – сряза я Малфой.
- Ами защо не? – момичето мина покрай гърба му и се подпря на облегалката на канапето.
- Просто питам. – изсумтя младежът.
- Ами попитай умно. О, чакай малко – ти си глупак и не го можеш това, нали? – изсмя се момичето.
Врата на Драко изтръпна и той облегна главата си назад – погледа му се срещна с този на Ерис. Сега очите и бяха яркочервени с нормална зеница.
- Защо си ме зяпнал така? – тросна му се момичето.
- Мисля си как в сравнение с теб, Потър изглежда безобиден. – отвърна Драко с най-голямата си омраза, която можеше да изцеди от себе си.
- Потър ли? – косата на Ерис бързо смени няколко цвята и сега беше кървавочервена.
С рязко движение тя се прехвърли, все едно прескачаше ограда. Тя седна до Драко и попита:
- Какво за Потър?

Глава трета – Разговори и сблъсъци

- Този нищожен червей! – продължи ядосано Ерис.
- Виж ти, аз пък си мислех, че всички го обичат. – възкликна горчиво Драко. – Ах, великия Потър, с метлата и...
- ...и глупавия белег на челото си. Самотното сираче, което победи Черния Лорд – момчето, което оживя. – довърши момичето.
Тя заби няколко крошета във въздуха. Драко я погледна изненадано. Ерис все едно бе прочела мислите му.
- Май не си във фенклуба му, а? – унищожително заяви Малфой.
- Фенклуб? Фенклуб? Дръж ме, ще падна. Тази нищожна въшка. Не, не е въшка – нещо още по-мизерно. Гадна хлебарка, само да ми падне! – разгорещи се момичето. – Само да ми падне в ръцете, ще го смачкам, ще го мъча, ще го изкормя със стъклата от очилата му и ще го предам полу-жив на баща ми. Моето детство е било мечта в сравнение с тези дълги тринайсет години, които татко е прекарал като безплътна сянка. О-о-о, само да го пипна... – мачкаше ръцете си Ерис.
- Е, сега ще имаш тази възможност. – каза Драко.
- Как така? – извърна поглед към него момичето.
- Пресвети Потър е в моето училище. Но е в Грифиндор за щастие. – отметна коса от лицето си младият Малфой.
- Ха-ха, толкова по-добре за мен. Ще го убия още на разпределителната церемония. – виеше от щастие Ерис.
- Недей. Няма да страда достатъчно. – заяви слидеринецът.
- Да, прав си. – мъдро заяви момичето. – Браво, глупчо. Започваш да ми харесваш.
- Ужас! – поклати глава младежът.
В следващия миг се оказа на пода. Гърбът го заболя от удара, но още по-гадна бе болката в гърдите му. Ерис го бе притиснала с лактите си към пода. Тъй като тя бе хилава, лактите и бяха остри и от тях страшно болеше.
- Леко, глупако! Хубаво ще е да ми се харесаш. Дори може да ти позволя да ми помогнеш в мъченето на Потър. За съжаление, току що загуби единствената си точка. Съжалявам. – просъска Ерис с жалко подобие на съчувствие.
- Така де, какво ми пука за твоето одобрение? – продължи Драко, решен да си каже всичко. – Знаеш само ефектни номерца и няколко бойни хватки. Изобщо не ме е грижа това, че си дъщеря на Черния Лорд! – изкрещя Малфой.
Очите на момичето пробляснаха и станаха оранжеви. За най-голямо негово учудване, Ерис му помогна да стане и каза с видимо удоволствие:
- Най-сетне някой, който да не ми се мазни. Бях забравила какво е нормален разговор.
- Ти изобщо знаеш ли какво искаш? – продължи да вика Драко. – Първо искаш да се страхувам от теб, сега казваш, че си забравила какво е нормален разговор...
Ерис не отговори. Тя се приближи до младия Малфой. Той се дръпна, на Ерис продължаваше да се приближава. Така неусетно той се оказа в легнало положение за кой ли не път през последния час. Момичето се приближи неимоверно много и с двете си ръце се облегна на гърдите му. Тя се наведе над него – кървава и коса падна като було около лицата им. Ерис приближи малките си устни до ухото на Драко и просъска:
- Страхът е хубаво нещо, сополанко. Още по-хубаво е да се страхуваш от мен. Но това не значи, че трябва да ми се мазниш...
Рязко пукване им извести, че Нарциса се е върнала. Ерис рязко се отдръпна и каза на висок глас:
- Не, нямаш нищо в окото. Потъркай го и ще ти мине.
- Ама вие още ли сте будни? – засмя се госпожа Малфой. – Драко, мислех, че си и показъл нейната спалня.
- Не, не съм. – скочи на крака млдият Малфой и се отдалечи от канапето.
- Ерис, последвай ме – ще ти покажа стаята за гости, където ще спиш. Драко, донеси куфара в западната стая за гости.
“Западната?” помисли си паникьосан младежът. “Но тя е точно срещу моята, ще се виждаме през прозорците, ако пердетата не са дръпнати!” ядоса се още повече той. Замъка, който бе негов дом, представляваше три огромни пететажни окръжности, свързани с тесни коридори на първите етажи. Най-малката окръжност имаше диаметър само десет метра – затова стаите бяха леко тесни, но пък издължени и заоблени.
Пет минути по-късно Драко с мъка бе домъкнал тежкия куфар на Ерис до стаята и. Майка му явно си беше легнала, защото Ерис бе сама и се разхождаше из стаята.
- Куфарът ти! – изпъшка Драко, след като затвори вратата.
- Остави го до леглото. – нехайно каза момичето.
- Виж я ти, аз да не съм ти слуга? – тросна се Малфой.
- Досега не съм си имала, би ли наел с тая работа? – продължи все така нехайно Ерис.
- Я си гледай работата! – блъсна по стената младежът.
- В момента гледам през прозореца. – засмя се момичето.
“И сигурно ще е последното, което ще видиш” помисли си Драко, докато се приближаваше тихомълком.
- Драко? – попита Ерис, все още загледана в прозореца – Това отсреща не е ли...АУ! – не можа да довърши тя.
С цялата тежест на тялото си Драко я притисна към металната рамка на прозореца. С двете си ръце хвана китките на момичето и ги простря на стъклата.
- Страхът е хубаво нещо, лигло смотана. Още по-хубаво е да се страхуваш от мен. Аз обаче няма да ти се разсърдя, ако ми се мазниш... – изхили се той. – Да ти звучи познато?
- Цитираш ме, а? – засмя се почти майчински Ерис. – Браво, сополанко. И сега какво – ще ме държиш притисната до прозореца? Ама че стъклена идея.
- Не смей да ме наричаш сополанко! – ревна Малфой на ухото и. – Да не си посмяла пак!
- Олеле, колко сме страшни! – ококори се невинно момичето. – Само защото те нарекох “сополанко” ли...
- СТИГА! – извика Драко.
- По-тихо, майка ти ще се събуди. Но я ми кажи, драги – щом аз съм лигла смотана, защо ти да не си сополанко?
На Малфой му прекипя. Той бутна момичето в средата на стаята и я стисна с всичка сила. От тренировките по куидич ръцете му бяха станали мускуести и силни. Знаеше, че ще си плати за тази дързост – но за сега искаше само Ерис да я боли. Вместо да изохка, тя се засмя, високо и режещо:
- И къде ще ме проснеш следващия път? Знаеш, че стига да поискам, ще те размажа на стената или дори на пода като масло на филийка...
- И защо не го правиш? – попита яростно Драко.
- Защото вече не ми прави удоволствие, сополанко. Виждаш ли, тази вечер доста изпонапада. Ако искаш, мога да ти дам право на избор – къде би искал да те смажа?
- Много ще ми е интересно как ще сториш това! – процеди Малфой.
- Ей така. – бързо каза Ерис.
Тя отметна глава назад и я облегна на рамото на слидеринеца. Преди той да направи каквото и да било, тя го захапа силно за шията. Драко веднага я пусна, но тя отхлаби хватката си едва след няколко секунди. Малфой се отскубна от нея и залитайки, падна на леглото. За някакви си секунди коляното и се оказа на гърдите му, едната и ръка придържаше китките на младежа, а другата се бе вкопчила във врата му.
- Казах ти, че ще си платиш. – усмихна се доволно момичето.
Ръката и се впиваше все повече в гърлото на Малфой. Той вече едва си поемаше дъх. Без да иска, нададе тих стон. Ерис се отдръпна рязко от него. Той седна, търкайки шията си.
- Какво има? – попита хрипливо той.
- Как може да си такъв ревльо?! – попита Ерис с изгаряща омраза. – Да се излагаш така...Върви си! Какъв мъж си, когато издаваш болката? – просъска тя.
Драко избяга от стаята. По пътя за покоите си се ядоса на себе си. Ерис бе права – какъв мъж бе той?! Да скимти като пребито куче...
Пред него застана вратата на стаята му – както той бе пожелал, с огромен герб на Слидерин. Младият Малфой влезе в стаята си и тръшна вратите. Почти в несвяст рухна на леглото – трепереше от гняв. Гневеше се на себе си, гневеше се и на Ерис, гневеше се на всичко... Малко по малко свитите му юмруци се отпуснаха, челото се изглади, тялото му се отпусна и Драко заспа.
Не знаеше колко време е спал – може би час, а може би само десетина минути. Оглушително думкане по вратата го събуди. Предчувствайки, че това няма да е на добро, той отвори. Ерис го изблъска и влетя в стаята. На Малфой му направи впечатление, че е облечена с одежди на смъртожаден – беше ги виждал тези дрехи на Световното първенство по куидич когато бе четвърти курс. Момичето се спря посред стаята и се обърна с въпросителен поглед. Преди да каже каквото и да било, Драко и се сопна:
- Твоята наглост няма граници! Ти си позволяваш прекалено много!
Момичето отвори уста да каже нещо, но после я затвори. Сбърченото и лице се проясни и устата и се разплу в зловеща усмивка.
- Забележително, нали? Но тук не става въпрос за моите обноски. Вади си одеждите.
- Какви одежди? – не разбра младежът.
- Какви одежди, какви одежди! – изимитира го Ерис. – Тези одежди! – подръпна тя полите на наметалото си.
- Аз нямам такива! – зяпна Драко.
- О, прекрасно! – скръсти ръце момичето. – И сега с какво ще се явиш пред мъгълите? Е, те ще умрат разбира се, но...
- Чакай, чакай! – вдигна ръка Драко. – Да видим дали правилно съм те разбрал. Ти си дошла тук, за да ме вземеш и да отидем да убиваме мъгъли, така ли е? – сгърчи лицето си той.
- Прекрасно, можеше да го загрееш и по-рано. – изплези му се Ерис. – Е, ще тръгваме ли?
- Съжалявам, но ще те разочаровам. – беше ред на Малфой да се усмихне иронично. – Наоколо няма мъгълски селища в радиус от двадесет мили...
- Как така няма?! – разфуча се Ерис.
Тя бясно се приближи до Драко и го хвана за яката. После го блъсна в стената и го изгледа озлобено. Слидеринецът я отблъсна грубо и каза:
- Да не си ме докоснала пак, чуваш ли?! Изобщо не си ме питала за мизерните мъгълски градчета и селца. Тук искаме спокойствие!
За негова изненада, Ерис остана на мястото, където той я бе избутал. Все още дишаше тежко и го гледаше злобно. Тя си пое дълбоко дъх и заяви малко по-спокойно:
- Добре, а сега какво ще правим?
- Нощта обикновено е за спане. – иронично подметна Драко и се приближи до леглото си. – А сега, ако не възразяваш, се омитай – бих искал да се преоблека и да си лягам.
- Възразявам – искай си, мен какво ме бърка? – ухили се Ерис.
- Ами ти би трябвало да се ометеш. – разясни и Мафой.
- Ами аз няма да се омета. – почти повтори думите му момичето.
Слидеринецът я изгледа ядосано. Какво си мислеше тази кранта, че ще го види по бельо ли? Но тя все още стоеше там – скръстила ръце, го наблюдаваше внимателно. Следеше всяко негово движение.
- Защо си ме зяпнала така? Лазиш ми по нервите! – начумерено заяви младежът.
- Именно. – натърти Ерис.
“О, щом ще се заяждаме...” помисли си Драко. Внушавайки си, че няма никого в стаята, той отиде до гардероба си. Съблече си наметалото и дрехите и си облече пижамата. Чуваше, че Ерис се движи, но не можеше да определи къде отива. Тъкмо да си навлече горнището, когато острият нокът на Ерис бавно премина по гръбнака му. Малфой бе готов да изохка, но си спомни думите на момичето – “Какъв мъж си, когато издаваш болката?!”. Затова безмълвно си облече горнището на пижамата. Без дори да погледне Ерис, отиде да загаси светлината от свещника на бюрото му и си легна. Лунната светлина очертаваше черният силует на момичето. Новата тактика работеше – Драко не и обръщаше внимание и на нея и стана скучно. Но тя не помръдваше. Малфой започна леко да се изнервя – дали пък това не беше някакъв номер? Тъкмо когато започваше яростно да се бори със съня, Ерис се приближи до него. Последвалият шамар по лицето му толкова силен, че шума отекна из цялото помещение. Малфой скочи – гневът бълбукаше у него, сънливостта се бе изпарила. Ерис обаче яростно излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Драко се тръшна назад и започна да налага възглавницата си. Накрая ръцето го заболяха и той се поотпусна назад. Скоро сънят го обори.

Глава четвърта – Сблъсък на две воли

На другата сутрин Драко се събуди рано. Слънцето тъкмо изгряваше. Младежът бързо стана и се преоблече. След като оправи леглото си, застана до прозореца. Дали Ерис още спеше? Такава сутрин бе идеална за отмъщение... Млафой обходи с поглед нейната стая, доколкото му позволяваха прозорците. Вътре нямаше никой – леглото бе непобутнато, само куфарът бе преместен.
- Мен ли търсиш? – сразя го познатият съскащ глас.
Драко се обърна и видя, че на вратата бе застанала Ерис. В ръце държеше табла с чаша портокалов сок и чиния с бекон. За части от секундата през ума на младежа премина неясна картина на любяща съпруга, която буди мъжа си със закуската. За да се отръска от това смехотворно нещо, той грубо заяви:
- Може и така да е. Какво е това? – посочи той таблата.
- Закуската ти. – изсумтя момичето и прекосявайки стаята, я остави на нощното шкафче.
- Ти ми носиш закуската? – захили се Драко. – Колко мило...
- Не си позволявай много. – усмихна се Ерис. – Това е за теб – лично. – подаде му тя една малка бележка до бекона.
Малфой отиде до момичето и дръпна листчето от ръцете и. Вътре пишеше “Драко, това е твоята закуска. Излизам рано и може да се прибера за обяд. Не задавай въпроси. Разведи Ерис из замъка ни. Подпис: Нарциса”. Младежът вдигна въпросително поглед към Ерис.
- Нещо ми подсказва, че няма нужда да ти показвам замъка.
- Брей, мисълта ти тече по-бързо. Скоро дори ще запричилаш на човек. – прозя се момичето.
- О, прекрасно. Затворен цяла сутрин с теб, без да мога да мръдна никъде. Майка ми не можеше да ме подреди по-добре. – изплъзна се от устата на младежа.
- Хей, не е чак толкова зле. – потупа го по рамото Ерис. – Обещавам, че няма да те бия...много. – завърши тя зловещо.
Тези нейни думи успяха да вбесят Драко. Тя – да го бие? Как ли пък не! Сега бе момента да си отмъсти. С бързо движение той хвана Ерис за врата и блъсна главата и в дървената колона на леглото. После я пусна и бързо изтича до отворените врати. Ерис потърка челото си и ядосано вдигна поглед. С познатия проблясък очите и станаха бели, както при първата им среща, а косата се удължи до кръста и позеленя. Тя каза бавно:
- Е сега ме ядоса.
Драко се втурна напред. Не гледаше къде тича, искаше само да се скрие за малко, за да се подготви за сблъсъка, който бе предизвикал. Чуваше, че Ерис тича зад него, но не се обърна назад да провери разстоянието между тях. Едвам не падна на един завой. Скри се зад металните доспехи и притаи дъх. С крайчеца на окото си видя как Ерис се закова на около десетина метра от него. Тя се заоглежда наколо и се провикна:
- Излез, излез, малки Драко! Страх ли те е от Ерис? Страх те е, ти си един малък сополанко. Мама я няма да те пази...
Малфой нямаше намерение да се връзва на приказките и – усещаше, че тя искаше да го изкара от скривалището му. Той обаче си бе взел поука от вчерашния ден. Междувременно, Ерис продължаваше да говори високо:
- Хайде, излез. Ще ти оставя някое друго място, което няма да е синьо. Но не и около оченцата ти – там много ще ти отива. Може даже да проверим сега, искаш ли? Излез, сополанко – мама я няма. Къде ще се скриеш? Може би...зад рицарски доспехи? – победоносно заяви тя, вперила поглед право в доспехите, служещи за прикритие на слидеринеца.
Драко разбра, че е разкрит. Бързо прецени възможностите си – ако останеше там, за Ерис щеше да е по-лесно да му причини болка. Затова той с достойнство излезе и каза:
- Търсиш ли ме?
- Да, тъкмо щяхме да пробваме как ти стои сининкото около очите. – усмихна се Ерис.
- А защо не пробваме около твоите очи, а? Може би ако и косата ти стане синя и оченцата...направо ще си супер. – каза Малфой.
- Е, хайде. Само че първо трябва да ме приближиш, за ми насиниш очите. Ако стоиш там ще ти е трудно. Да те улесня ли? – приближи се момичето.
Младежът също се приближи. Тягостна тишина се стелеше наоколо. Двамата с Ерис стояха на разстояние от половин метър и се преценяваха. Внезапно момичето го хвана за яката и го блъсна в стената. Драко усети тъпата болка, но сега нямаше да се предаде толкова лесно. В последвалия сблъсък и двамата отнесоха доста удари. Често се блъскаха един друг в стените или пода. Неусетно стигнаха до каменната статуя на мечка с протегнати лапи.
- Който е прикован в мечката, губи! – процеди Ерис, докато заби ноктите си в рамото му.
С малкото въздух, който му остана, младият Малфой изпуфтя:
- Тогава приготви се да загубиш.
Битката се ожесточи, макар че силите се изчерпваха. Това не бе сблъсък на тела и интереси, а сблъсък на воли – победеният щеше да изгуби цялото си достойнство, цялото си самочувствие. “Това чудовище трябвада има слабо място!” помисли си ядосано Драко. Внезапно му просветна – косата на Ерис. Тя бе дълга и младежът можеше преспокойно да я намотае два пъти на ръката си. С последните сили, които му оставаха, слидеринецът хвана с едната си ръка косата на момичето, а с другата като белезници се вкопчи в китките и. Ерис не можеше да помръдне. За да се наслади на победата и да си почите, Малфой заговори почти нежно на ухото и:
- Виж, Ерис! Мечка – виждала ли си в мъгълските книжки? А сега ще я видиш още по-отблизо. Даже ще се прегърнете...
- Няма да стане! – просъска момичето.
Опита се да се съпротивлява, но не можеше да мръдне. Драко отново дръпна косата и и каза:
- Кротко, кученце мое! Страх те е от мечката? О, забравих – татко го няма...
“Няма да го позволя! Колкото повече говорим, толкова повече набираме сили. Дано да стане, дано...” трескаво мислеше Ерис. С последно усилие тя се отблъсна назад. Свитите и юмруци уцелиха стомаха на слидеринеца и този път изкараха всичкия му въдух. Той я пусна с хриптене. С лактите си момичето повали Малфой на пода. Свлече се до него и опря коляното си в гърдите му. Вече предвкусваше победата.
- Я, паднахме! – засмя се тя.
- Задъхана си. – отбеляза Драко нехайно, все едно нищо не се е случило.
- Ами да, този път ме поумори. Трябва да призная, че хубаво се позабавлявахме.
- Така ли? – хриптеше младежът. – Нека продължим!
Той отметна коляното и и се изправи мълниеносно. Ерис загуби равновесие и падна назад в седнало положение. Малфой веднага се възползва – той я стисна за гърлото и я прикова в каменния под. Зелената и коса се разпиля, а очите и се разсвяткаха – този път от злоба. Ръцете и краката и се мятаха в отчаяно усилие да уцелят новия вероятен победител. Драко обаче бързо прекрати опитите и. С наслаждение заяви:
- Виж ти, виж ти. Какво има, Ерис? Да не би да те победих?
- НИКОГА! – изкрещя момичето. – Няма да го позволя. Синьото не ми отива! – задъхваше се тя.
- Само заради това ли? – учуди се Малфой. – Колко се грижим за външния си вид... – озъби се той.
- Не само заради това. – тихо каза Ерис. – Не бива да губя добрата си репутация.
- Нито пък аз. – сопна се Драко.
- Тогава...колко жалко, че ще се наложи. – очите на Ерис пробляснаха за кой ли не път и станаха кървавочервени.
Ръката и се изплъзна и удари невероятен шамар на младежа. Той сякаш видя звездички посред бял ден. Докато се осъзнае, Ерис вече се беше изправила. Тя го хвана за яката и го повлече като труп към мечката. Просна го в краката и и се зае да го изправя. “О, не!” помисли си замаяно Малфой – нямаше сили да се противи а едната част на лицето му сякаш бе нажежена. Точно преди Ерис да го пусне в мечката, тя се закова на място.
- Какво чакаш, ти спечели! – процеди Драко. – Не мога да се противя...
- Така не е интересно! – промърмори момичето. – Това не е победа.
- Защо да не е победа?! – опули се младия Малфой.
- Ти се предаваш! – извика му Ерис. – Значи наистина си сополанко!
- Не... – Драко отблъсна ръцете и и я стисна за шията - ...съм... – избута я бавно до отсрещната стена - ...сополанко! – заби юмрука си в стомаха и, преди тя да осъзнае каквото и да било.
Ударът бе прекалено силен дори за Ерис. Тя изхриптя и се свлече на пода. Косата и бавно потъмня до гарвановото черно. Момичето просто стоеше облегната на стената и гледаше в несвяст нагоре, където мислеше, че е младежът. Държеше се за стомаха и дишаше остро – едвам си поемаше дъх. Устата и се сви в презрителна усмивка.
- Най-сетне нещо по-предизвикателно. Биеш се като бабка. – процеди тя. – Мислиш си, че не съм се справяла и с по-големи от теб, нали? Сега се мислиш за голямата работа, защото съм във временно неразположение. Е, и онзи двадесет и една годишният си мислеше така. Както казват хората – теб ще те заболи повече, отколкото мен...
- И защо? – полюбопитства младежът, но причинатя веднага му се изясни.
С мълниненосно движение ритникът на Ерис достигна целта си. Острата болка блъсна Драко в другата стена. Не помнеше да го е боляло така, откакто хипогрифът Бъкбийк раздра ръката му с ноктите си, но сега болката бе стократно по-остра. Сега двамата противници седяха един срещу друг и дишаха тежко. Никой не помръдваше от мястото си – нямаха сили за това. Гледаха се злобно и си разменяха обиди.
- Боли, нали? – просъска Ерис тихо. – Хубаво те нацелих там...
- Ами твоето нежно стомахче? – озъби се Драко. – И теб те боли.
- Да, но с една малка разлика. – усмихна се момичето.
- И каква е тя? – сопнато попита Малфой.
- Аз...ау...мога да се изправя...и да те довърша.
Ерис все още се държеше за стомаха, но действително се изправи. Тя застана до слидеринеца и го погледна презрително. После, за най-голямо негово учудване – му подаде ръка. Драко я изгледа изненадано – нима тя му помагаше да стане?
- Хайде, че ми изтръпна ръката. – подкани го отегчено момичето.
- Откъде си сигурна, че няма да те размажа върху мечката? – попита той изненадано, след като се изправи.
- Защото няма да понесеш още един удар като предишния. – погледна го скептично Ерис.
- В това има капка истина. – процеди младежът.
- По-скоро океан. – изсмя му се момичето. – Хайде да закусваме сега. Иди си вземи закуската от спалнята ти, аз те чакам в кухнята.
Драко послушно тръгна към стаята си. Като отиде в кухнята завари Ерис вече седнала на масата, чакайки го.
- Хайде, костенурка, живни. – подвикна му тя.
- Да, Ваше Светейшество! – понаведе иронично глава Драко и седна до нея.
Известно време двамата помълчаха, после Ерис попита:
- Разкажи ми за Хогуортс...моля. – тя каза последната дума с явно усилие.
- Е, щом ми се молиш... – самодоволно отвърна Драко. – Не мога да ти откажа.
За пръв път я чуваше да казва мила дума и реши да не пропилява шансовете за малко по-ведра седмица. Затова той бавно и внимателно започна да и обяснява. Оказа се доста приятно занимание. Ерис се бе облегнала на масата и го слушаше много внимателно. От време на време го прекъсваше с някой и друг малък въпрос, но основно говореше Драко. Той и разказа най-различни случки, които помнеше. Много пъти засегна темата за “великия” Потър. Беше убеден, че Ерис мразеше този глупак повече отколкото самия той. С внезапно “пук!” Нарциса се магипортира до масата. Тя ги изгледа учудено и попита:
- Обядвате ли?
- Всъщност закусваме. Или по-точно закусвахме. Драко тъкмо ми разказваше за Хогуортс. – усмихна се приветливо момичето.
- Защо не се преместите в дневната – ще ви е по-удобно! – предложи госпожа Малфой.
Драко погледна въпросително Ерис. Тя му кимна кратко и двамата отидоха в дневната. Там майката на слидеринеца им поднесе чай и бисквити. Момичето наруши мълчанието:
- Коя беше Панси?
- Приятелка. – кратко отвърна младия Малфой.
- Гадже? – ухили се Ерис.
- Не. Прекалено е глупава. – поклати глава младежът.
- Ах, ти, лошо момче! – оскуба го момичето.
- Хей, това пък защо? – начумери се Драко.
- Човек не бива да говори лошо зад гърба на приятелите си. – размаха застрашително пръст Ерис.
- Я виж ти, кой ще ме учи на морал! – сопна и се Малфой.
- Хей, по-кротко, сополанко! – вбеси се и момичето.
Двамата отново се вкопчиха един в друг и почнаха да се налагат. Сред пълния хаос влетя Нарциса и едвам ги разтърва. Драко и Ерис се гледаха кръвнишки и все още напираха да покажат кой какво може. Госпожа Малфой ги изгледа учудено и каза наставнически:
- Маймунки такива! Сигурно цяла сутрин това сте правили!
“Господи, колко си права!” помисли си развеселена Ерис. Нарциса ги пусна и добави:
- Поступвай го, Ерис. Аз не съм го правила, да видим дали обноските му ще се подобрят! – намигна жената.
- Непременно. – засмя се момичето.
След като госпожа Малфой излезе, усмивката на Ерис веднага угасна. Тя се тръшна на дивана и си взе бисквитка. Драко все още стоеше като истукан и дишаше тежко. Двамата не бяха успели да си докарат сериозни щети, но и този минибой го измори. Въпреки току-що случилото се спречкване между тях, отношенията им не бяха така ледени.

Глава пета – Наистина се мразим толкова?

След като изядоха бисквитките и изпиха чая си, между Драко и Ерис се стелеше оглушителна тишина. И двамата бяха ядосани и гледаха в противоположни посоки. Внезапно момичето стана и отиде до библиотеката. Внимателно дръпна стъклото и още по-внимателно извади от лавицата стара и прашна книга. Заглавието и беше “История на семейство Малфой”. Ерис се обърна въпросително към младежа и го попита неуверено:
- Може ли...?
- Давай. – базразлично и отговори той.
Ерис седна и внимателно разгърна страниците. На първата прочете нещо като дописка – “Съвършенството се крие в чистотата. Малфой – чисти и съвършени”.
- Това е девиза на семейството ти ли? – полюбопитства момичето.
- Аха. Измислил го е Мейлиор Малфой – посочи някъде в началото на родословното дърво Драко. – Оттогава са изминали около...не знам, не ми се смята. Сигурно хилядолетие.
- Значи някой от рода ти е бил съвременник на Салазар Слидерин, така ли? – ахна Ерис.
- Ами да. Надявах се да сме преки негови потомци, но тази чест се пада на теб. – начумери се младежът.
- Хей, не се чумери. – потупа го силно по гърба момичето. – Прекалено много завиждаш.
- Не ме потупвай така. – озъби и се Малфой. – Все още съм способен на бой.
- Глупако, нали майка ти се прибра?! – не му остана длъжна Ерис.
- Тя ще е в кухнята. Чакам те до мечката. – сбърчи нос Драко и изфуча от стаята.
Момичето постоя малко, гледайки книгата. После стана рязко и се запъти към петия етаж, където се бе провела сутрешната им битка.
***
- О, значи дойде, а? – ехидно попита младия Мафой.
- Ах, да. Горя от нетърпение да те посиня още. – вдигна вежди Ерис.
- Единствения посинен ще бъдеш ти! – подметна Драко.
- Ще видим. – избърбори момичето и се хвърли върху противника си.
Докато болката на Драко бе преминала, стомахът на Ерис бе против нея. Честите срязвания бяха причината тя да получава повече удари. Но тя не се предаваше ни най-малко. След около половинчасова борба силите и я напуснаха напълно. Тъкмо когато си мислеше, че е спечелила.
- Сега ще... – започна тя.
- Какво ще? – ухили се младия Мафой. – Ще се разревеш ли?!
- Ще падна... – прошепна тя и се свлече на пода в полу-несвяст.
През притворените си очи тя смътно забеляза, че Драко стои до стената. Явно си мислеше, че това е капан. “Говедо такова, не мога да мръдна дори!” помисли си ядосано момичето, преди да загуби напълно съзнание. В крайна сметка Драко изглеждаше изплашен. Той я разтърси през раменете и извика:
- Ерис! Ерис!
Момичето не реагира. Младежът доближи ръката си до лицето и за да се убеди, че диша. С известно затруднение той я хвана като бебе и я пренесе в стаята и. Седна на края на леглото и се загледа в нея – не беше забелязал, колко много е красива. Бялата и коса хвърляше малки отблясъчета по спуснатите завеси на леглото. Тялото и се движеше едвам забележимо – сигурно доказателство, че диша. По бледите и, призрачни бузи бе плъзнала лека руменина, която правеше лицето и някак по-реално и човешко. Челото бе високо и ясно. Внезапно Ерис се размърда. Просто помръдна наляво-надясно, мърморейки си уплашено “Не, не искам в мазето. Моля ви, недейте. Не, не искам...” Сънят и не продължи дълго. Тя се изправи и ококорените и очи заоглеждаха стаята. Спряха се на Драко – една малка усмивчица се плъзна на устата и.
- Какво стана? Ти ли победи? Защо сме тук? – началният мек тон бе заменен от по-груб.
- Хей, машина за въпроси! – сопна се младия Мафой. – По-кротко. Ти припадна, това е.
Ерис взе огледалото на нощното шкафче и заоглежда лицето си. Бледата руменина се отдръпна и призрачността се завърна в пълния си блясък. Момичето се начумери и попита:
- А защо около очите ми не е синьо?
- Аз не бия парцали. – заяви Драко.
- Да, благодаря ти. А сега би ли се омел? Искам да си почивам.
- Почивай си. – заяви горделиво младежът.
- Да, ама ти се омети. – сопна му се Ерис.
- Няма.
- Прекалено често ме цитираш. – ръката на момичето се стрелна към шията на Драко.
Макар че още бе страшно уморена, тя успя да го прикове на леглото до себе си. Той се опитваше да се изтръгне от силната и хватка, но нищо не стана. След малко пръстите на Ерис се умориха. Малфой успя да отметне ръката и и седна. Той хрипливо си пое дъх и каза:
- Ти си чудовище!
- О, ще се бием ли? Все още съм в много парцалива форма, но ще успея да ти насиня поне едното око. – подигра му се момичето.
Тези думи докараха младежа до лудост. Предусетила намеренията му, Ерис вече го налагаше с възглавницата си. Бавно, той отблъскваше всичките и удари и след известно време я обезоръжи. Тогава момичето прибегна до ръкопашен бой. Този път късметът отново бе на страната на Драко – той я хвана за китките и ги закова от двете страни на главата и. Победоносно заяви:
- Така! Няма да шава...а-а-а!
Но не успя да довърши. Загуби равновесие и падва върху Ерис. Без дори да осъзнава какво става, устните му се прилепиха в тези на момичето. Въпреки това той въобще не би нарекъл това целувка. Първо, че дори не искаше да я вижда, второ, че той не се целуваше с момичета, ден след като са се запознали. Ръцете на Ерис се изплъзнаха от хватката му и го заблъскаха в гърдите. Той ужасено се изправи и заекна:
- Ние не...не сме се... – въпреки недомлъвките, Ерис схвана мисълта му и изфуча:
- Разбира се, че не сме! Не бих те целунала доброволно, дори за десет милиона галеона!
- Прекрасно! Аз пък не бих те целунал за всичкото злато във Вселената! – изкрещя Драко.
- То защото някой би те целунал! – изпуфтя момичето, докато се изправяше.
- Хей, кранта такава! Аз съм като магнит за момичетата, ясно ли ти е! – скръсти ръце младежът.
- Да-а-а-а, друго няма да е! Малката Уизли вече лепна ли ти се като сопол? – истерично се засмя Ерис.
Младия Малфой щеше да отговори подобаващо, но осъзна думите на противничката си. Той само изсумтя и излезе. Дори след като затръшна вратите по коридора все още го преследваше истеричният смях на момичето.
***
Ерис полежа малко, загледана в копринения балдахин на леглото. Това бързо и омръзна. Тя стана и отвори прозореца, след което седна на дебелата рамка – замъкът определено имаше яки стени. Макар и зловещ, домът на семейство Малфой имаше чудна градина. Вековните дървета протягаха клоните си към момичето. Нежният аромат на липа се носеше из въздуха. Ерис вдиша дълбоко и се ободри – може би тази седмица нямаше да е толкова лоша. Момичето се замисли за Разпределителната церемония. Драко и бе казал, че първокурсниците винаги пътуват с лодка през езерото към замъка. Как ли баща и щеше да я запише в Хогуортс? Тя много добре знаеше, че татко и е най-великият магьосник на света, макар и на Черната страна. Вече се беше убедила във великата му сила. Лека усмивка се прокрадна на лицето и, когато си спомни първата им среща...

Ерис си пое дълбоко дъх и потропа два пъти на дъбовата врата. Малкото дървено резенце на нивото на очите и се дръпна. Оттам се втренчиха в нея две воднисти очи. Те се разшириха и резенцето се дръпна обратно. Отвътре се чу приглушено шушукане. Момичето загуби търпение и задумка по вратата.
- Хайде да ме пуснете да вляза, а? Надявам се партито да е с вход свободен! – просъска тя.
- Да, да, момент... – сякаш изцвърча отвътре един глас.
Вратата най-сетне се отвори и Ерис влетя вътре.Многото хора, които се бяха струпали пред вратата се отдръпнаха, все едно се страхуват. Един от тях пристъпи напред и свали качулката си – имаше дълга руса коса, пригладена назад, студени сиви очи и бледо лице. Той се усмихна ледено и каза:
- Предполагам, че ти си Дъщерята.
- Може би да, може ли най-сетне да видя баща ми? – нетърпеливо просъска момичето – тези хора и лазеха по нервите.
- Разбира се, той Ви очаква – посочи русият мъж към една огромна врата в дъното.
Без да чака каквото и да било, Ерис избута хората, които постепенно се бяха приближавали, за да я видят. С бързи крачки стигна до посочената и порта и задумка. Отвътре се чу възмутен, съскащ глас – почти като нейния:
- Кой смее да ме безпокои?!
- Дъщеря ти! – изкрещя момичето.
- Ах... – последва пауза. - ...да, влизай.
Ерис отвори вратата и се озова в тъмно каменно помещение. В средата имаше нещо като трон. Явно човекът вътре беше баща и. Макар и наскоро открила своите дарби, момичето усети неговата сила. В писмото той не споменаваше почти нищо за себе си. Мъжът се изправи и излезе от сенките. Червените му очи излъчваха злоба, но и някаква странна веселост. Лицето му, по-бяло и от череп, вдъхваше респект и страх. По устата му играеше зловеща усмивка...Лорд Волдемор. Ерис знаеше само името му. Незнайно защо, тя не се уплаши ни най-малко. Пристъпи една крачка и попита неуверено:
- Това ти ли си...татко? – почти прошепна последната дума.
- Как ти е името? – попита направо той.
- Ерис. – начумери се момичето.
- Ерис... – повтори бавно той.
- Богинята на хаоса от гръцката митология. – поясни тя.
- Хаос! – плесна с ръце мъжът. – Харесва ми. Добре дошла, Ерис. Поклони се на Лорд Волдемор.
- Аз не се кланям пред никой! – повиши глас момичето. – Никой не може да ме командва!
Мъжът се приближи малко. Ерис си помисли, че ще я удари. Вместо това той протегна ръка – бяла, с пръсти като на паяк – и я прокара през косата на момичето.
- Малцина проявяват такава смелост и непокорност пред Черния Лорд. Май с теб ще се разберем, дъще. – каза бавно той.
Слде този кратък разговор той я поведе извън стаята. Извади магическата си пръчка и замахна с нея – чу се изплющяване. Моментално огромният коридор се изпълни с хора – всичките еднакво облечени, всичките с приведени глави. Волдемор ги изгледа и каза високо:
- Смъртожадни! Неотдавна дори самият аз не знаех, че имам дъщеря. Сега това е факт. От вас изисквам да се отнасяте с нея така, както се отнасяте с мен. Драги мои... – той направи пауза. – Това е Ерис. Запознайте се с нея.
През следващите десет минути момичето се ръкуваше със смъртожадните. След като лекичко и се поклони мъж на име Нот, баща и го спря:
- Нот!
- Да, господарю? Какво желаете? – обърна се той.
- Къде е Луциус? – изсумтя Волдемор.
- Доколкото знам, отиде да избива мъгъли. Замина току що и каза, че ще се върне след два дни. Ще го повикате ли... – отговори Нот и протегна лявата си ръка.
Ерис надникна и видя дамга на череп, чийто език бе змия.
- Не...остави го...върви си, Нот... – безразлично изсъска Черния Лорд. - Последвай ме, Ерис. Сигурно си гладна. – обърна се към момичето той и се запъти към друга, малка врата.
Момичето го последва. Двамата се озоваха в стая, прилична на подземие. Мъжът махна небрежно с ръка.
- Това е кухнята – там са запасите от храна. – посочи той няколко шкафа. Не се безпокой за почистването – тук ще се отнасят с теб като принцеса. Вече знаеш къде да ме намериш. Не бързай с яденето.
Той излезе и вратата сама се затвори след него. Момичето заразглежда кухнята. Отвори шкафовете, за да провери какво има за ядене. Намери нещо като сандвичи и изяде два от тях. Изпи чаша с тиквен сок, който намери в друг шкаф и се огледа наоколо. С малко въображение можеше да нарече това кухня, но малко почистване нямаше да навреди. Ерис отново се запъти към залата на баща си. По стар навик тя влетя, без да почука и затръшна вратата след себе си. Лордът се начумери:
- Много си неучтива.
- Не се намери някой, който да ме научи на обноски. Пък и кому са нужни? – отегчено отговори Ерис.
- Никому, наистина... – съгласи се Волдемор. – Но все пак аз съм ти баща, прояви малко уважение.
- Ти не ми беше баща през тези шестнадесет години. Оправих се без теб, нали? – извика момичето.
- Точно това те прави достойна дъщеря на Черния Лорд. Не бих искал да отгледам слабачка. – просъска мъжът.
- Не съм слабачка. – отвърна Ерис.
- Прекрасно. – стана от трона си Волдемор.
Той заведе дъщеря си до прозореца и каза:
- Знам, че в момента съзнанието ти гъмжи от въпроси. Но имай малко търпение – скоро ще узнаеш всичко.
- Какво беше онова на ръката на Нот? – не му обърна внимание момичето.
Лордът се развесели.
- Харесва ли ти? Това е знакът на нас, смъртожадните. Всеки от моите подчинени има такъв. Когато докосна чийто и да е, незабавно всички са длъжни да се явят пред мен.
- Искам и аз такъв! – извика развълнувано Ерис.
- Не, дъще моя. – въздъхна баща и. – Не мога да те пратя в училище така.
- Училище ли? – кисело попита момичето. – Нима ще ходя на училище?
- О, да – това ще е твоята тайна мисия. Седни, ще ти разкажа една история...
Мъжът махна с пръчката си и до каменния му престол се появи още един подобен – само дето беше много прост и грубо издялан. Двамата с Ерис се настаниха и той започна да и разказва...

“Превърни живота му в ад!” – тези думи все още кънтяха в главата и. Момичето разтръска глава и видя, че слънцето е започнало да залязва. Беше и скучно, но в никакъв случай не искаше да говори нито с Нарциса, още по-малко с Драко. Все още се чудеше как ще отиде в Хогуортс – директорът бе най-големия враг на баща и. Още по-чудно и беше как ще я разпределят – нямаше да се мъкне с първокурсниците, нали?! На вратата се потропа. Ерис извика “Влез!” без дори да поглежда кой е. Чу, че някой се приближи до нея.
- Това пристигна за теб. – обяви леденият глас на Драко.
Момичето се обърна и видя, че той държи малко пакетче, което се събираше в шепата му. Тя го взе и погледна въпросително Малфой. Той сви рамене. Ерис нетърпеливо махна опаковката. От вътре изпадна масивен сребърен пръстен във формата на змия, която се бе навила на няколко пръстена. Очите и бяха от изрязани смарагди и пречупваха светлината на хиляди цветове. Ерис бързо го надяна на безименния си ляв пръст – украшението пасна идеално. Момичето вдигна ръката си, за да се наслади на ефекта.
- Тук има бележка. – каза младежът, докато разглеждаше кутийката.
- Дай ми я. – дръпна я припряно Ерис и подозрително го изгледа. – “На дъщеря ми с пожелания за хубава седмица в имението на Малфой” - прочете тя на глас.
- Всички се надяваме, а? – подметна младия Малфой.
- Нещо искаш да ми кажеш ли? – озъби му се момичето. – Само не ми се хвърляй отгоре, не съм в настоение за любовни игрички.
- Дори не съм си и помислял! – разпени се Драко.
- О, да, забравих – ти мислиш само за малката Уизли, нали? – сбърчи нос Ерис.
Младежът ядосано я тупна по рамото. Ерис загуби равновесие и пропадна надолу. В послединя момент Малфой я хвана за ръката. Личеше си, че явно го направи против волята си.
- Хайде, пусни ме. Не се страхувам от Смъртта. – забеляза физиономията му момичето. – Много пъти сме се разминавали. Сега или след време – каква е разликата?
По челото на Драко потекоха ситни капчици пот. Изобщо не му стискаше да я пусне – щеше да се оттъве от досадната кранта. Но това бе Ерис – дъщерята на Черния Лорд. Не можеше просто ей така да я пусне – иначе бързо бързо щеше и той да се прости с живота си. В този случай спасяваше своята кожа. Той стисна по-здраво ръката на Ерис и я издърпа обратно в стаята. Съжали, разбира се. Отиде до средата на стаята и скръсти ръце, правейки се, че разглежда огромната картина на черна гора. Чу, че Ерис се приближи до него и стисна зъби.
- Защо го направи? – тя положи ръка на рамото му – сравнително нежно.
- Кое направих? – попита той със стиснати зъби.
- Не се прави на идиот. Защо ме издърпа? – тросна му се момичето.
- Реших, че като ми стане скучно, няма кого да набия. – подметна той.
Ерис се облегна по-здраво на рамото му и се засмя сърдечно. Малфой не се сдържа и се ухили. Двамата се усмихваха известно време един на друг. После, явно осъзнали какво са направили, бързо придобиха обичайните си намръщени физиономии. Внезапно Ерис прокара двете си ръце по хълбоците на Драко. Той усети особено усещане и се дръпна възмутено:
- Какво правиш? Нали нямаше време за любовни игрички?!
- Това е любовна игричка... – тихо заяви момичето. – Имаш гъде-е-е-е-ел... – проточи лигаво тя.
- Глупости! Нямам гъдел! – сопна се младия Малфой. – Мисля, че... – така и не довърши.
Ерис бясно го загъделичка. Той се преви на две, подтискайки смеха си. Двамата се подгониха из стаята като малки деца. Внезапно младежът се спъна в полите на мантията си и падна на леглото. С ловко движение момичето седна върху него и започна да го гъделичка. Драко не можеше да мръдне – заудря с юмруци по леглото и закрещя истерично:
- Престани, престани! Стига, имам гъдел, престани!
- Признаваш ли се за победен? – спря за малко Ерис.
Драко си пое въздух и отсече:
- Никога!
- Добре. – примирено каза момичето и продължи да го гъделичка
Младежът вече не можеше да си поема въздух. С последни сил той отметна от гърба си Ерис и се претърколи до нея. Ръцете му се стрелнаха към нейните хълбоци. Още преди да я докоснал, тя се преви на две – сигурен знак, че и тя има гъдел. Младият Малфой я загъделичка и момичето се захили истерично. В тази детска игра, неприсъща им на възрастта, те се забавляваха повече от всякога. Рано или късно гъделичканият успяваше да отблъсне ръцете на гъделичкащия и започваше да си връща тъпкано. Накрая и двамата извикаха едновременно:
- Стига! Предавам се.
Спогледаха се смаяно и се засмяха. Ерис отново вдигна ръката си, за да се наслади на пръстена си. Драко се приближи малко към нея. Малко смутено, той кимна към рамото и и попита:
- Може ли да се облегна?
- Ами...добре. – великодушно обяви момичето – не виждаше причина да му откаже. Младежът внимателно се облегна на Ерис, за да не и тежи и се загледа в ръката и.
- Отива ти. – призна неохотно той.
- Благодаря. Аз пък много харесвам твоя. – хвана го за ръката с пръстена момичето.
- Искаш ли да си ги разменим? – усмихна се развеселено Малфой.
- О, не бих могла... – заувърта Ерис – явно и стана неудобно.
- Не, няма проблем.
Драко седна и внимателно изкара пръста си от пръстена. Младежът подаде бижуто на момичето и се усмихна. Тя също свали своя и му го подаде. За голямо учудване, двата пръстена им паснаха идеално. Двамата се усмихнаха на новите си придобивки. Внезапно Малфой се плесна по челото.
- Олеле! Съвсем забравих, че щях да те викам за вечеря! Майка сигурно се е изпопритеснила.
Двамата станаха от леглото и се запътиха към трапезарията. Там вече ги чакаше Нарциса. Тя ги укори, че сасе забавили. Двамата се извиниха и седнаха да хапнат. Вечерята премина в гробовно мълчание. Почти накрая госпожа Малфой възкликна изненадано:
- Ама вие да не сте си сменили пръстените?
Драко и Ерис се спогледаха и се засмяха. Жената не знаеше какво да каже, затова само поклати глава.

Глава шеста – Незабравимата седмица и вечерта, която трябваше да се забрави

Размяната на пръстените коренно промени отношенията на Драко и Ерис. Сега те се биеха много по-малко, смееха се повече, говореха си много. Ерис сякаш бе друг човек – почти не обиждаше слидеринеца, смееше се много, разказваше шеги. В деня преди да заминат за Хогуортс, младият Малфой разведе гостенката си из градината – знаеше, че това ще я зарадва. Макар и малка, градината бе много красива. Двамата се спряха под липата. Ерис погледа миг-два нагоре и започна да се катери.
- Какво правиш? – стресна се Драко.
- Качвам се горе. Идваш ли? – отговори момичето.
- Не! – възпротиви се младежът.
- Значи си пъзльо! Пъзльо, пъзльо! – подразни го Ерис.
- Пъзльо ли? – вбеси се Малфой. – Никой не може да ме нарича пъзльо. – каза той и пъргаво се покачи на дървото.
Макар че никога не беше се катерил по дърветата, той бързо настигна Ерис. Дръпна я за наметалото и каза:
- Сега ще си платиш!
- Ай, ужас! – изсмя му се тя.
Момичето спря да се катери и седна на едно разклонение. Драко продължи малко по-нагоре, защото видя по-удобно място. Трябваше да признае, че е страхотно. Изобщо не бе подозирал, че в градината му се крие такова забавление.
***
Драко се отпусна блажено във ваната – Ерис вече си бе взела душ и сега вероятно си приготвяше багажа. Топлата вода и меката пяна го галеха нежно и младежът чувстваше някакво особено удовлетворение. Ако зависеше от него, щеше да кисне така седмица – но водата изстиваше, пък и се губеше очарованието. Майка му се бе окъпала сутринта. Така че цялата баня бе за него – не можеше да се питеснява за никой. Вече бе измил косата и тялото си, така че вече трябваше да излиза. Измъкна се внимателно и се загърна с мекичкия халат. Безшумно стигна до стаята си и се преоблече. Багажа му вече бе готов – Миналия ден майка му бе отишла до Диагон-али, за да купи учебниците му, а и тези на Ерис. Момичето бе дала кесийка със злато на госпожа Малфой, за да и купи още няколко книги.
Внезапно на вратата се почука. В пълно недоумение защо Ерис или майка му може да го търсят, той извика “Влез!”. Вместо вратата да се отвори, в процепа между нея и пода се тикна малко листенце. Любопитен, Малфой отиде и го взе. На него имаше нещо като стихотворение –
“Сигурен ли си, че всичко си взе?
Вече съмнение май те обзе.
Къде ти е брилянтина за коса?
Отмъкнах ти го под носа.
Да го търсиш ще ти се наложи –
Рошав много ще се изложиш.
Без следваща бележка
Търсенето ще е тежко.
Защо не надникнеш в кухнята?”
“Ах, ти!” помисли си леко ядосан младежът. Наистина, да се покаже без прилежно пригладена коса щеше да е пагубно за репутацията му. Затова той с бързи крачки се запъти към кухнята. Като влезе веднага видя бележката – небрежно тикната под крушата в купата с плодове. Той издърпа листчето, разгърна го и прочете:
“Мислиш, че тази хитруша
Ще стигне само до някаква круша?
Помисли си пак
Докато в такт
До дневната се тътриш
Брилянтина да си търсиш!”
Вече вбесен, Малфой се затича към дневната. Намери листечето да се подава като отметка на “История на семейство Малфой”. То гласеше:
“Не искам да те ядосвам много
Последната бележка ще намериш
Ако на липата се покатериш
Там истината ще разкриеш
От смях направо ще се убиеш.”
“Ще ме разкарва до липата?!” – в Драко изчезна и последната капчица забавление. Хич не го привличаше идеята да се катери по липата през нощта. Не че го беше страх – просто утре мжеше да се успи, което щеше да е фатално. Въпреки това той излезе в градината и се покачи на липата. От любимото му място се виждаше стаята на Ерис. Там все още светеше, а момичето се бе облегнало на прозореца, държейки шишето му с брилянтин. Дългата и коса се полюшваше от вятъра, а очите и блестяха закачливо. Широката и пижама се увиваше и намотаваше около тялото и. Младежът се вбеси. Той погледна злобно момичето и слезе обратно. Когато стигна до стаята и, вътре нямаше никой. Малфой отиде до средата на стаята – имаше чувството, че Ерис се скрила някъде и го наблюдава. Тогава той съзря брилянтина – беше на нощното шкафче до леглото. Драко отиде да си го вземе. Тъкмо когато стигна, с едно отчетливо “пук” момичето се магипортира пред него и му препречи пътя. Слидеринецът я изгледа ядосано и я блъсна, за да стигне до отварата. Ерис се намръщи:
- Какво има?
- Изобщо не ми е до смях. – сопна и се младежът.
- На мен пък ми беше много смешно. – намигна му закачливо момичето.
- Ами смей се тогава като последния идиот. – заяви Малфой.
Ерис също се ядоса. Какво му ставаше? Цяла седмица така се забавляваха а сега изведнъж се държеше като шестгодишно хлапе.
- Ей, я по-полека! Не съм ти скрила плюшеното мече, за да се държиш така с мен. – просъска тя.
- Аз нямам нужда от плюшено мече! – ревна Драко. – Не всеки се забавлява с идиотщини като теб, нали?
Момичето го изгледа обидено и нищо не каза. На излизане от стаята, младежът процеди:
- Надявам се да спиш зле...слабачке.
Той излезе. Тъкмо когато затваряше вратата, Ери се спусна към него. Той затвори вратите под носа и и се запъти към стаята си. Момичето заблъска по вратата и извика:
- Чух те, сополанко! Ще видим утре кой е слабакът!
Драко не и обърна внимание.
***
На другата сутрин Ерис се събуди рано. За миг се уплаши, че на са я събудили. После осъзна, че Нарциса нямаше да я остави току-така. Момичето погледна огромния часовник над вратата – беше едва шест часът. Тъй като вече се бе разсънила, стана и се облече. Натика пижамата в куфара си. Когато затваряше закопчалката, нещо се закачи за нея. “Ах, пръстена ми.” помисли си доволно Ерис и вдигна ръката си. По-малко от половин секунда и трябваше за да осъзнае, че този не бе нейният – беше на Драко. “Ами сега? Не искам да се разделям с този пръстен!” помисли си уплашено момичето. Е, трябваше да се примири. Момичето отиде до прозореца и го отвори. Седна на рамката, както често правеше през тази седмица – искаше да се сбогува с прекрасната градина на Малфой. Нежният аромат на липа галеше лицето и. Ерис погледна към стаята на Драко – завесите бяха дръпнати, а той самият се будеше...
Нещо страшно много бодеше лицето на младежът. Той се размърда недоволно и отвори бавно очи. Нещо зелено го заслепи – очите на змията пречупваха светлината право в лицето му. Но...очите на пръстена му не бяха от смарагди. Един спомен бавно изплува в съзнанието му – той и Ерис си размениха пръстените и се усмихваха еди на друг. Драко стана със съвсем избистрено съзнание. Преоблече се и натика пижамата си в куфара. Взе си брилянтина и отиде до банята си. Тъкмо когато слагаше отварата обратно в куфара си, в стаята влезе майка му.
- О, вече си готов! – възкликна тя. – Чудесно, момчето ми. Ще отида да събудя Ерис.
- Няма нужда. – отвърна младежът, загледан през прозореца.
- Защо? – полюбопитства жената.
Драко посочи към стаята на Ерис. Нарциса се приближи – момичето бе седнало на рамката. Очите и бяха затворени, все едно слушаше нещо – някаква неземна музика, чийто мелодия можеше да чуе само тя. Вятърът си играеше с вече гарвановочерната и коса. По лицето и играше странна, щастлива усмивка. Внезапно един гарван кацна до нея.
Ерис отвори изненадано очи – черната птица и подаваше крачето си, на което бе завързано малко парче пергамент. Момичето го откачи и гарванът отлетя. Съобщението гласеше “На гарата на училището ще те посрещне професор Снейп” и имаше кратко описание на посрещача. Ерис прибра пергамента във вътрешния джоб на наметалото си. После отново разгледа пръстена на ръката си – беше прекрасен, но трябваше да го върне. Затова с бързи крачки се запъти към стаята на Драко. По пътя се размина с майка му – тя се усмихна на момичето и каза:
- Вече е буден! Големи сте ранобудници и двамата – побързайте обаче, закуската чака.
- Да, непременно. – усмихна се насила Ерис и влезе в стаята на младежа.
Той се обърна въпросително и попита:
- Какво има? Пак ли ще криеш нещо?
Момичето не отговори. Докато стигна до младия Малфой, тя свали пръстена от ръката си. Взе ръката на Драко и сложи пръстена в шепата му. После го погледна изпитателно. Той сви устни и подаде бижуто, което бе на неговата ръка. Ерис го сложи на безименния си пръст и на излизане подвикна:
- Майка ти каза да отидем в трапезарията да закусваме, сополанко!
- Не съм сополанко! – изрева младежът.
Ерис се закова на място. Тя се обърна бавно и каза:
- Прав си.
Драко се ококори, но момичето добави:
- Ти си тотален кретен!
С рязко движение Ерис се врътна и излезе от стаята, оставяйки Малфой да фучи от яд.
***
На закуска младият Малфой и Ерис стояха възможно най-отдалечено един от друг. Нарциса бе много учудена – до вчера се разбираха така прекрасно. Въпреки това тя нищо не каза и закуската премина в подтискащо мълчание. Когато и тримата се наядоха, Нарциса каза:
- Е, донесете си куфарите в дневната – ще пътуваме с летекод.
- Летекод ли? – намръщи се Ерис.
- Ще видиш. – засмя се майката на Драко.

Обожаваммм този разказ witch

Мдам, много е як. Спуках се от смях, докато го четях. Жалко само, че Ерис не влиза вече и няма да видим продължението.